— Не знаем на какво се надяват те — каза стопанката на дома, — пък и не е необходимо да мислим за техните очаквания — въпросът е какво можеш да си позволиш да направиш.
— Естествено, и аз смятам, че мога да си позволя да им дам по петстотин лири. Всъщност, дори и да не им дам нищо, след смъртта на майка им всяка от тях ще има над три хиляди лири, което е съвсем прилична зестра за една млада жена.
— Дума да няма, така си е, и сега се сещам, че всъщност те нямат нужда от каквото и да било допълнение. Ще си разделят десет хиляди лири. Ако се омъжат, със сигурност ще живеят добре, а ако останат госпожици, ще си живеят преспокойно заедно с лихвите от десетте хиляди.
— Точно така, и следователно, като се има предвид всичко това, си мисля дали пък не би било по-добре да направим нещо за майка им, поне докато е жива, вместо за тях, имам предвид нещо от рода на годишна рента. Сестрите ми, а и самата тя ще почувстват положителния ефект от това. Добре ще си живеят със сто лири годишно.
Жена му се поколеба, преди да се съгласи с това предложение.
— Не ще и дума, — каза тя, — това е къде-къде по-добре, отколкото да се разделим с хиляда и петстотин лири наведнъж. Но я си представи, че мисис Дашууд живее още петнайсет години? В такъв случай ще бъдем напълно измамени!
— Още петнайсет години! Мила моя Фани, та животът й не струва и половината от тази сума!
— Разбира се, но ако си забелязал, хората като че ли живеят вечно, когато притежават годишна рента, пък и тя е доста яка и здрава и едва е прехвърлила четирийсетте. Годишната рента е сериозна работа, тя си идва годинка след годинка и няма никакво спасение от нея. Ти просто не съзнаваш какво правиш. Нагледала съм се на куп неприятности с тези годишни ренти — според завещанието на моя баща майка ми например се беше заробила със страхотни ренти за трима от старите слуги и наистина е изумително колко проблеми й създаваше това. Тези ренти трябваше да се изплащат два пъти в годината и на всичко отгоре беше трудно да им се предадат. По едно време казаха, че единият умрял, а после излезе, че нямало нищо такова. На майка ми направо й се повдигаше от всичко това. Тя все казваше, че с всички тези претенции върху доходите й просто не може да разполага със собствените си пари и това бе много жестоко от страна на баща ми, защото ако не беше завещанието, всичко щеше да бъде на разположение на майка ми и тя нямаше да има никакви ограничения. Оттогава много съм се наплашила от годишни ренти и съм сигурна, че няма да ме заробиш с нещо подобно до края на живота ми.
— Разбира се, много е неприятно всяка година от доходите ти да изтича определена сума — отговори мистър Дашууд. — Както много справедливо се изразява майка ти, оказва се, че собственото ти състояние всъщност не ти принадлежи. Никак не е желателно да бъдеш обременен с редовното изплащане на такива суми, и то в определен ден — това те лишава от независимост.
— Без съмнение. И в крайна сметка дори не получаваш никаква благодарност. Хората се смятат за осигурени и си мислят, че ти не правиш нищо повече, освен това, което се очаква от тебе, затова и не чувстват капка признателност. Ако бях на твое място, каквото и да предприема, ще оставя всичко изцяло на собствено разположение. Не бих се обвързала с нищо, което да се изплаща всяка година. Много главоболно би било да заделяме всяка година по сто, пък дори и по петдесет лири от собствените си разходи.
— Мисля, че тука си съвсем права, любима моя — наистина ще е по-добре да не отпускаме рента. От време на време ще им давам по нещичко и съм сигурен, че то ще им е от много по-голяма полза, отколкото годишната издръжка, тъй като в противен случай ще започнат да живеят нашироко и в края на годината няма да станат и с грош по-богати. Това положително е най-доброто решение. Сегиз-тогиз ще им подарявам по петдесет лири и те няма да се чувстват притеснени. Смятам, че така ще изпълня докрай обещанието, което дадох на баща си.
— И още как! Всъщност, да си призная, дълбоко в себе си съм убедена, че баща ти не е имал предвид това да им даваш някакви пари. Струва ми се, че той си е представял помощта ти като нещо, което може да се очаква от тебе в съвсем разумни граници — например да им потърсиш удобна малка къщичка, да им помогнеш с преместването на багажа, да им изпращаш подаръци във вид на риба и дивеч неща от този род, според сезона. Залагам живота си, че не е имал предвид нищо повече — доста странно и неблагоразумно би било да очаква от теб нещо друго. Пък и трябва да се съгласиш, скъпи мистър Дашууд, че твоята мащеха и дъщерите й ще живеят изключително удобничко с лихвите от седемте хиляди лири, като не смятаме онези хиляда лири, с които разполага всяко от момичетата, та това прави по петдесет лири годишно на човек и от тази сума те, естествено, ще плащат на майка си за своята издръжка. Ще си разпределят по петстотин лири всяка година, какво повече, за бога, биха могли да искат четирите? Та те ще живеят толкова скромно! Ще могат да поддържат домакинството си почти без пари — няма да имат нито карета, нито коне и едва ли ще държат прислуга. Изобщо няма да канят гости и какви ли разходи биха могли да имат! Само си помисли колко спокойно ще си живеят! Петстотин лири годишно! Дори не мога да си представя за какво ще изхарчат и половината от тях, а ти искаш да им даваш пари? Та това е абсурдно! По-скоро те биха могли да ти дадат нещо, а не ти на тях.