Венцеслав Николов
Реализмът и духовете у Исабел Алиенде
„Моята земя — това е цяла Латинска Америка.“ Това са думи на Исабел Алиенде, най-нашумялата латиноамериканска писателка днес. Разбира се, тя няма предвид тесния географски смисъл на понятието родна земя, макар че дори в това отношение нейната биография предлага любопитни подробности. Родена е през 1942 г. в Лима, Перу, но е чилийка. Племенница е на Салвадор Алиенде, който още от детските й години е нейна пътеводна звезда. Другото светило на нейния житейски склон е майка й. „Когато бях на възраст, на която момичетата си играят на кукли, тя ми даде специална тетрадка, за да си направя дневник, и ми разреши на една от стените в стаята ми да рисувам желани от мен неща“, спомня си Исабел Алиенде. Детските митически блянове не оставят бели петна върху „стената на желанията“. Но едва седемнадесетгодишна, Исабел Алиенде се сблъсква в друга стена — трудно пробиваемата бариера на професионалното утвърждаване на една жена в буржоазна латиноамериканска страна. Жена, решила да си извоюва място в живота не по удобния коловоз — като осиновена дъщеря на дипломат, а по стръмен път — като журналистка, на всичко отгоре сатиричка. Успява все пак. В Чили през бременното със събития седмо десетилетие на нашия век тя публикува стотици хумористични статии, пронизани от политическо злободневие. В тях избистря критичните си виждания за една от „най-представителните“ буржоазни демокрации на континента — чилийската. През 1970 година споделя народния възторг от изборната победа на блока на Народното единство, оглавяван от Салвадор Алиенде. И тя е Алиенде. Предлагат й постове за изява, но отказва — стреми се към изява без постове. Търси своето място в онази къща на разбудени духове, в която се превръща Чили.
После… После идва „черният вторник“ — 11 септември 1973 година. С финансовата помощ и политическата благословия на вашингтонските си покровители превратаджиите на Пиночет свалят законното правителство на човека, към когото за първи път в чилийската история хората са се обръщали с думите „др. президент“. Фашистките метежници убиват Президента, отсичат ръцете на народния бард Виктор Хара, довършват психически Пабло Неруда. От чилийската политическа къща излизат добрите духове, в нея се вселява злият демон на Вартоломеевата нощ и на Освиенцим, на човекоотрицанието, на пещерния антикомунизъм.
Тя е последната Алиенде, напуснала окървавено Чили. „Венесуела стана моя втора родина. Когато си приготвях куфара да отпътувам от Сантяго, сложих в една торбичка няколко шепи пръст от градината ни. В Каракас я прехвърлих в една саксия и посадих в чилийската пръст незабравка. През всичките тези години тя все растеше ли, растеше. Като моята носталгия.“
Не обича да пътува, но все повече й се налага. Когато в края на 1982 година дойде в Испания, където излезе „Къщата на духовете“, срещите и с читателите пълнеха барселонските и мадридските зали. Зарязали предколедната си суетня, студентски джинси, работнически якета, поовехтели вратовръзки на интелектуалци, скъпи костюми на четящия елит ръкопляскаха на невисока, около четиридесетгодишна жена. Заради нейната първа книга мнозина не бяха спали нощи наред, а някои дори признаваха, че не са ходили на работа, за да я дочетат. У тази дребничка смугла жена имаше нещо от магнетичното присъствие на Клара, от стеснителната усмивка и бадемовите очи на Бланка; обаянието на Алба, изстрадала и калила силата си в борбата срещу диктатурата. Ще ги срещнете след малко — тези „изключителни жени“, на които Исабел Алиенде е посветила книгата „Къщата на духовете“ — „това е историята на моя род“, най-често отговаряше тя, когато я питаха откъде е черпила материал за романа си. Роса Красивата е била нейна пралеля. Дали наистина е била зеленокоса? Не знае, но винаги са й я описвали такава. В старата тетрадка с черни мушамени корици още от дете е записвала историите, които са й разказвали вкъщи — и за огромното куче Барабас, и за Педро Гарсия Стария, който накара с добро пълчищата мравки да си отидат, защото пакостят, и Клара Ясновидката, и за приключенията на „живия труп“ вуйчо Маркос. От страниците на тази и на много по-отдавнашни тетрадки излизат като от гърлото на отпушена бутилка безобидни домашни духове, които току се объркват в предсказанията къде в голямата Къща на ъгъла е скрито съкровище, а то май не било в тази къща, а в темелите на отсрещната…
Впрочем нека не ви разказвам романа. В първите му глави на някого може да се стори, че в дома на Исабел Алиенде хората са разказвали семейни предания, след като са изчели Габриел Гарсия Маркес, Хуан Рулфо, Алехо Карпентиер, Мигел Анхел Астуриас… Могат да се прибавят още много имена. Но кой днешен романист на континента, още повече начеващ, успява да остане неподвластен на творческото притегляне на тези големи художници? Вярно, Исабел Алиенде е заимствала някои похвати от всепризнатите латиноамерикански белетристи, но не ги е привнесла механично в творбата си. Ако започва с отделни сходства примерно с Гарсия Маркес, тя продължава и завършва като Исабел Алиенде.