Рамирес отново извади картата си. Чавес и капитанът включиха инфрачервените фенерчета, които бяха част от очилата за нощно виждане, и очертаха идеите си за приближаване върху картата и съпътстващите я снимки. Присъстваше и сержантът, отговорен за оперативната дейност, който имаше подходящото име Гуера47. Пътят към летището идваше от другата посока, завиваше около потока, който взводът следваше, за да стигне до сборния пункт. Единствената видима сграда на снимката също се намираше в далечния край на целта.
— На мен ми харесва този подход, сър — отбеляза Чавес.
— Мисля, че си прав — отговори Рамирес. — Сержант Гуера?
— Струва ми се доста добре, сър.
— Добре, хора, ако ще има контакт, то той ще бъде в този район. Сега е време да заемем позиции. Чавес, идвам с теб. Гуера, доведи останалите от взвода след нас, ако няма проблеми.
— Слушам, сър — отговориха двамата сержанти.
По навик Динг извади камуфлажната си боя и нацапа лицето си с черно и зелено. След това нахлузи ръкавиците си. Въпреки че потните ръце бяха голяма досада, ръкавиците от тъмна кожа щяха да крият ръцете му в мрака. Тръгна напред, а капитан Рамирес го следваше отблизо. И двамата носеха очилата си и се движеха много бавно.
Потокът, който следваха през последния километър, дренираше околността и стъпваха на суха, здрава земя — а това беше и причината, заради която някой е решил да прокара с булдозер самолетна писта. Чавес особено много внимаваше за мини. На всяка стъпка проверяваше земята за кабели, а след това вдигаше поглед, за да търси телове на нивото на кръста и очите си. Проверяваше и за разровена почва. Отново се зачуди дали в този район има дивеч. Ако има животни, те също биха взривили някои мини. В такъв случай как ще реагират лошите, ако някоя от мините гръмне? Вероятно ще изпратят някого да погледне… а това нямаше да е приятно, независимо от очакванията му за животното, взривило мината.
„Хайде по-спокойно, mano“ — помисли си Чавес.
Най-после. Доловиха шум. Чуваше се, независимо от ветреца, който духаше в противоположна посока. Това беше тихо, далечно мърморене на разговарящи мъже. Човешка реч.
Намериха целта.
Чавес се извърна, за да погледне капитана, посочи към мястото, откъдето идваше говорът, и потупа с пръст ухото си. Рамирес кимна и махна с ръка на сержанта да напредва.
„Не постъпвате много умно, момчета — помисли си Чавес. — Тъпичко е да говорите така, че човек да ви чуе от двеста метра разстояние. Улеснявате задачата ми.“ Не че той имаше нещо против. Самото му присъствие тук беше достатъчно неприятно.
Забелязаха следи.
Чавес клекна и започна да търси човешки стъпки. Имаше ги навсякъде, като някои от тях водеха насам, а други навътре. Направи много дълга крачка, за да прескочи тясната пътека, и спря. Сега той и Рамирес представляваха бойна група от двама души, достатъчно раздалечени един от друг, за да не бъдат повалени от един и същ залп, и достатъчно близо, за да могат да си помагат. Капитан Рамирес беше опитен офицер, току-що завършил осемнадесетмесечното си командване на рота леки пехотинци, но дори той се възхищаваше от уменията на Чавес да се придвижва в гората. Сега беше времето да заемат позиция, както бе казал преди няколко минути, а взводът най-много се тревожеше за този момент. Той е командирът, което означава, че отговорността за успеха на мисията е само негова. Доведе десет души в страната и се предполагаше, че ще изведе всичките десет обратно. Освен това в качеството му на единствен офицер се смяташе, че е добър — за предпочитане по-добър — колкото всеки от хората му. Макар това да не беше реалистично, го очакваха от всеки. Включително и от капитан Рамирес, който беше достатъчно зрял, за да знае, че нещата не могат да бъдат такива. Но като гледаше Чавес, който се движеше като призрак, тихо като бриз, на десет метра пред него в зеленото изображение на очилата му, Рамирес изпита чувство за некомпетентност, от което трябваше да се отърси. Миг по-късно това чувство бе заменено от въодушевление. Това, което правеше сега, беше по-добро от командването на рота. Десет елитни специалисти, всеки от които бе от най-добрите в армията, всички под негово командване… Рамирес осъзна, че изпитва вълнението, характерно за бойните операции. Той беше умен млад мъж и научаваше поредния урок на историята: едно е да говориш, мислиш и четеш за нещо, но друго е да го изживееш. Обучението може да намали стреса от бойните операции, но никога не може да го отстрани напълно. Младият капитан се удивяваше от факта, че всичко му изглеждаше толкова ясно. Сетивата му бяха съвсем будни и съзнанието му работеше бързо и ясно. Осъзнаваше стреса и опасността, но беше подготвен за тях. Това отново го въодушеви, макар все още да се вълнуваше. Една далечна част на съзнанието му наблюдаваше и оценяваше действията му, като си отбелязваше, че в истинския сблъсък всеки от взвода има нужда от шока на съприкосновението, преди да започне да работи с пълни сили. Проблемът беше, че просто се стараеха да избягват тези съприкосновения.