Всичко приключи към края на работното време в петък. Компютърната система на банките остана включена. Хората на закона сега разполагаха с още два пълни дни, за да проследят допълнително следите на парите. Ако откриеха още средства, които са във връзка с вече конфискуваните сметки, те също щяха да бъдат блокирани и както беше случаят в европейските банки, конфискувани.
Първият удар беше в Люксембург. Въпреки че швейцарските банки са известни по света със законите си за поверителността, единствената разлика между начина им на работа и този на банките от повечето европейски страни се криеше във факта, че например Белгия не е заобиколена от Алпите и че Швейцария не беше прегазвана от чужди армии така неотдавна, както съседите й. Но почтеността на банките беше също толкова голяма и всъщност банкерите от другите страни ненавиждаха Алпите за това, че даваха на швейцарските им братя такова допълнително и неочаквано предимство в бизнеса. Но в този случай правилото изискваше международно сътрудничество. До вечерта в неделя бяха открити още шест „мръсни“ сметки и компютрите блокираха нови сто и тридесет и пет милиона долара.
Във Вашингтон директорът Джейкъбс, заместникът му Мъри, специалистите от службата по организираната престъпност и тези от Министерството на правосъдието напуснаха канцелариите си, за да отидат на съвсем заслужена вечеря в ресторанта „Жокей клуб“. Докато охраната на директора наблюдаваше, десетте човека започнаха да се хранят за сметка на правителството. Може би някой минаващ репортер или щатен служител на списанието „Обща кауза“ би възразил, но тази вечеря беше напълно заслужена. Операция „Тарпон“ представляваше най-големият успех в борбата с наркотиците. Споразумяха се, че към края на седмицата ще я оповестят.
— Господа — каза Дан Мъри, като се изправи с чашата си. Вече не си спомняше колко чаши бяха придружили тази вечеря с риба, разбира се. — Давам думата на бреговата охрана на Съединените щати!
Всички се изправиха със смях, който смути останалите клиенти в ресторанта. „Бреговата охрана на Съединените щати!“ Един прокурор от Министерството на правосъдието отбеляза, че е жалко, дето не знаят думите на песента „Semper Paratus“48.
Групата се разотиде към десет часа. Агентите от охраната на директора се спогледаха. Емил не носеше пиене и на следващия ден щеше да има махмурлук и да бъде кисел като разгневен мечок — но щеше да се извини на всички още преди обеда.
— Ще пътуваме за Богота в петък следобед — съобщи той в неприкосновената вътрешност на колата си, един „Олдсмобил“. — Планирайте нещата си, но не казвайте на военновъздушните сили до сряда. Не искам да изтича никаква информация по този въпрос.
— Слушам, сър — отговори шефът на охраната. Не се зарадва от тази задача. Особено сега. Наркобароните щяха да бъдат гневни. Но това посещение би трябвало да ги изненада. Щяха да съобщят по новините, че Джейкъбс остава във, Вашингтон, за да работи по случая, и никой нямаше да очаква появата му в Колумбия. Но дори и в този случай охраната му щеше да бъде сериозна. Той и хората му трябва да прекарат малко повече време на стрелбището в сградата на Хувър, където да поизострят уменията си с автоматичните пистолети и автоматите. Не можеха да позволят да се случи нещо с Емил.
Мойра разбра във вторник сутринта. Естествено, сега тя знаеше всичко и за „Тарпон“. Разбра, че пътуването трябва да бъде пазено в тайна, и не се съмняваше, че ще бъде опасно. Нямаше да се обажда на Хуан до четвъртък вечерта. В края на краищата трябваше да бъде внимателна. Прекара останалата част от седмицата в мисли за неговото специално място някъде в Сините планини.