Но това не беше вярно. Най-добрите специалисти в тази област правеха всичко възможно, за да го поддържат жив. И не успяваха. Райън никога не беше виждал шефа си толкова отслабнал. Струваше му се, че всеки път, когато идва — никога по-рядко от три пъти седмично, — шефът му е отслабнал още повече. Очите му горяха от упорита енергия, но светлинката в далечния край на тунела не означаваше възстановяване. Той го знаеше. Знаеше го и Джак. Имаше само едно нещо, с което можеше да облекчи болката му. И правеше точно това. Джак отвори куфарчето си и извади някакви документи.
— Искаш ли да прегледаш тези неща? — Райън му ги подаде.
Документите за малко не се заплетоха във вътрешновенозните тръбички и Гриър изръмжа недоволно нещо по адрес на пластмасовите „спагети“.
— Тръгваш за Белгия утре вечерта, така ли?
— Да, сър.
— Поздрави Руди и Франц от BND53. И внимавай с местната бира, синко.
Райън се засмя.
— Добре, сър.
Адмирал Гриър прегледа първата папка.
— Виждам, че унгарците все още се занимават с това.
— Разбраха, че трябва да поуспокоят топката, и го направиха, но проблемът няма да се реши. Мисля, че всички заинтересовани имат интерес топката да се успокои. Нашият приятел Герасимов ни даде някои съвети как сами да кажем каквото трябва на някои хора.
Гриър се засмя на това.
— Как се адаптира към живота в Америка бившият директор от КГБ?
— Не толкова добре, колкото дъщеря му. Оказва се, че тя винаги е искала да й се направи пластична операция на носа. Е, желанието й се сбъдна. — Джак се усмихна. — Последния път, когато я видях, работеше върху тена си. Започва да учи в колеж следващата есен. Съпругата му се чувства малко особено, а Герасимов все още ни сътрудничи. Но не сме измислили какво ще правим с него, когато се изчерпа.
— Кажи на Артър да му покаже моето място в Мейн. Климатът ще му хареса и ще е лесно да го пазим.
— Ще предам това.
— Харесва ли ти идеята да те информират за всички оперативни работи? — попита Джеймс Гриър.
— Е, това, което съм виждал, е достатъчно интересно, но принципът човек да знае само толкова, колкото трябва, все още важи.
— Кой го казва? — изненадан попита заместник-директорът по разузнаването.
— Съдията — отговори Джак. — Има две неща, за които не искат да зная.
— О, така ли? — За момент Гриър замълча. — Джак, в случай, че никой не ти е казвал, директорът, заместник-директорът — все още не са попълнили този пост, нали? — и шефовете на отдели могат да знаят всичко. Сега ти си шеф на отдел. Няма нищо, което не трябва да знаеш. Ти си длъжен да знаеш. Ти информираш Конгреса.
Райън махна с ръка. Това не беше особено важно.
— Е, може би съдията не вижда нещата по този начин и…
Заместник-директорът по разузнаването се опита да се изправи в леглото.
— Слушай, синко. Това, което току-що каза, е глупост! Ти трябва да знаеш и кажи на Артър, че аз съм казал така. Тази глупост да се знае „колкото е необходимо“ спира пред вратата на моята канцелария.
— Да, сър. Ще се погрижа за това. — Райън не искаше шефът му да се разстройва. Той беше само изпълняващ длъжността в края на краищата и бе свикнал през изминалите шест години да го отрязват от операциите, които изпълняваха други. Джак не беше готов да спори по такъв въпрос. Разбира се, отговорността на Отдела по разузнаването да информира Конгреса е въпрос, по който ще вдигне шум.
— Не се шегувам, Джак.
— Да, сър. — Джак посочи друга папка. Ще поведе тази битка, като се върне от Европа. — Сега това развитие на нещата в Южна Африка е особено интересно и искам твоето мнение…
15.
ДОСТАВЧИЦИ
Кларк слезе от самолета на „Юнайтед“ в Сан Диего и нае кола до близката военноморска база. Пътуването не отне много време. Усети обичайния пристъп на носталгия, когато видя високите сиво-сини корпуси. Някога беше част от екипажа на такъв кораб и макар млад и глупав, си спомняше с любов времето, когато нещата изглеждаха по-прости.