В сержантския клуб вече не му викаха „щастливия час“57, но всъщност нищо не беше се променило. Стюарт бе служил във Военноморския флот на САЩ като офицер-юрисконсулт на самолетоносач — дори и във флотата един подвижен град от шест хиляди души имаше нужда от някой и друг юрист — и знаеше всичко за моряците и бирата. Ето защо посети един военен магазин, взе си подходяща униформа на старшина от бреговата охрана и влезе в базата. Запъти се към сержантския клуб, където никой нямаше да обърне особено внимание на присъствието му, стига да плаща напитките си в брой. Когато служеше на самолетоносача „Айзенхауер“, работеше с един старшина и знаеше достатъчно добре жаргона, за да може да премине случаен тест за автентичност. Разбира се, следващият трик беше да намери човек от екипажа на катера „Панаш“.
На катера приключваха поредния ремонт между две плавания. Екипажът щеше да дойде в клуба след работно време, за да се наслади на бирата, докато все още имат тази възможност. Просто трябваше да намери когото трябва. Знаеше имената и разгледа видеоархивите в местните телевизионни станции, за да види лицата. Чист късмет беше, че попадна на Боб Райли. Знаеше повече за кариерата на този човек, отколкото за другите старшини.
Главният помощник-боцман влезе в клуба в четири и тридесет след десет горещи часа, прекарани в контролиране на работите по палубното оборудване. Беше обядвал леко и изразходвал всичко под формата на пот. Затова смяташе, че няколко халби бира ще заменят всички течности и електролити, загубени под горещото слънце на Алабама. Барманката го видя и наля бира „Самюел Адамс“ във висока чаша, докато той си избираше стол. След минута или половин халба бира по-късно Едуард Стюарт отиде при него.
— Вие не сте ли Боб Райли?
— Да — отговори боцманът, преди да се извърне. — Ти кой си?
— Мислех си, че няма да ме познаете. Мат Стивънс. Почти ми откъснахте главата на онази гемия „Мелън“ преди време. Казахте, че от мен никога нищо няма да излезе.
— Изглежда, сгреших — отбеляза Райли, като ровеше съзнанието си за спомен от това лице.
— Не. Вие бяхте прав. По онова време бях истински боклук, но вие… е, дължа ви една, старшина. От мен стана нещо. Предимно по причина на нещата, които ми казахте вие. — Стюарт протегна ръка. — Предполагам, че ви дължа най-малкото една бира. За Райли не беше необичайно да чува такива неща.
— По дяволите, всички се нуждаем от малко вкарване в релсите. И мен са ме удряли в стените на трюма, когато бях хлапак.
— И аз съм го правил — ухили се Стюарт. — Станеш ли старшина, трябва да си уважаван и отговорен, нали така? Иначе кой ще вкарва офицерите в релсите?
Райли изръмжа в знак на съгласие.
— За кого работиш?
— Адмирал Хали. Той в е Бъзардс пойнт. Трябваше да дойдем дотук за среща с командира на базата. Сега мисля, че играят голф. Така и не я разбрах тази игра. Ти си на „Панаш“, така ли?
— Разбира се.
— При капитан Вегенер?
— Да. — Райли довърши бирата си и Стюарт махна с ръка на барманката да напълни нови чаши.
— Толкова ли е добър, колкото разправят?
— Ред е по-добър моряк от мен — искрено отговори Райли.
— Никой не е толкова добър, боцмане. Бях там, когато ти прекара кораба през… как се казваше оня контейнеровоз, дето се прекърши на две?
— „Арктическа звезда“ — усмихна се на спомена Райли. — Господи, тогава си заработихме хляба.
— Помня как те гледах. Помислих, че си луд. Е, както и да е. Сега управлявам само компютър при адмирала, но преди да стана старшина, работих малко на един кораб отвъд Норфолк. Разбира се, той не можеше да се мери с „Арктическа звезда“.
— Стига, Мат. Заслужил си тази работа след две години морски истории. Един ден и аз ще си намеря лека служба. Вече съм стар за драматични изживявания.
— Как е храната тук?
— Добра.
— Да те черпя ли един обяд?
— Мат, та аз дори не си спомням какво ти казах.
— Аз обаче помня — увери го Стюарт. — Бог знае какво щеше да стане от мен, ако ти не ме беше насочил по правия път. Не се шегувам, човече. Длъжник съм ти. Хайде. — Подкани с ръка Райли да го последва към едно сепаре до стената. Вече пиеха третата бира, когато главният старшина-кормчия Ореза влезе в клуба.
— Хей, Португалец — извика Райли на колегата си.
— Виждам, че бирата е студена, Боб.
Райли направи жест към своя компаньон.
— Това е Мат Стивънс. Заедно бяхме на „Мелън“. Разказвал ли съм ти за оная история с „Арктическа звезда“?
— Само около тридесет пъти — отбеляза Ореза.
— Искаш ли да му разкажеш историята, Мат? — попита Райли.
— Хей, та аз дори не успях да видя всичко, нали знаеш…