— Мамо? — Сега гласът му трепереше и той се засрами от това, защото се боеше, че другите може да го чуят. Завъртя дръжката и бавно отвори вратата.
Щорите бяха спуснати и позволяваха на утринната светлина да залее стаята. Тя лежеше на леглото все още в черната траурна рокля. Не мърдаше.
Дейв просто стоеше на място и сълзите тръгнаха по бузите му, когато осъзна с болка, че тайният му кошмар се е Превърнал в реалност.
— Мамо?
Дейв Улф притежаваше кураж колкото всеки друг тийнейджър, а сега имаше нужда от всичката си смелост. Събра сили, отиде до леглото и взе ръката на майка си в своята. Тя все още беше топла. Опипа пулса й. Имаше, слаб и бавен, но го имаше. Това го подтикна към действие. Вдигна телефона до леглото и набра 911.
— Полиция, Отдел „Спешни случаи“ — незабавно отговори един глас.
— Нуждая се от линейка. Мама не се събужда.
— Кой е адресът ви? — попита гласът. Дейв го каза. — Добре, а сега опишете състоянието на майка си.
— Тя спи и не се събужда, и…
— Майка ви пие ли много?
— Не! — разгневен отговори той. — Тя работи във ФБР. Снощи отиде право в леглото, когато се върна от работа. Тя… — И той го видя, на нощната масичка. — О, Господи. Тук има шише с хапчета…
— Прочети ми етикета! — каза гласът.
— П-л-а-ц-и-д-и-л. Това е на баща ми, а той… — На оператора му беше достатъчно да чуе само толкова.
— Добре. Ще изпратим линейка след пет минути. Всъщност линейката пристигна за малко повече от четири минути. Къщата на семейство Улф се намираше само на три преки. Санитарите нахлуха в стаята още преди останалите членове на семейството да разберат, че има нещо нередно. Мъжете изтичаха нагоре по стълбите и видяха Дейв, който все още държеше ръката на майка си и я разтърсваше като клонка в силен вятър. Първият санитар го избута встрани и най-напред провери дихателните пътища, след това очите и накрая пулса й.
— Четиридесет и слаб. Дишането е… осем и слабо. Плацидил е — докладва той.
— Тази гадост ли! — Вторият санитар се обърна към Дейв. — Колко хапчета имаше там?
— Не зная. На баща ми са и…
— Да тръгваме, Чарли. — Първият санитар я подхвана под ръцете. — Мърдай, хлапак, трябва да бягаме. — Нямаше време да се занимават с глупостите на Стоукс58. Санитарят беше едър, плещест човек и изнесе Мойра от стаята като бебе. — Можеш да дойдеш с нас до болницата.
— Как е…
— Тя все още диша, момче. Това е най-хубавото, което мога да ти река за момента — каза вторият, докато излизаше през вратата.
„Какво става, по дяволите?“ — чудеше се Мъри. Беше дошъл, за да вземе Мойра — колата й все още се намираше в гаража на ФБР — и може би да й помогне да облекчи вината, която съвсем очевидно изпитваше. Беше нарушила правилата за сигурност. Направила бе нещо много глупаво, но тя бе жертва на мъж, който я е избрал заради слабостите й. Поредният урок от кариерата му.
Не познаваше децата на Мойра, макар да знаеше някои неща за тях, но не му беше особено трудно да се досети кой е хлапакът, който тичаше след санитаря. Мъри паркира служебната си кола и изскочи от нея.
— Какво става? — попита той втория санитар. Вдигна и значката си, за да получи отговор.
— Опит за самоубийство. Хапчета. Нуждаете ли се от друго? — попита санитарят, тръгнал към мястото на шофьора.
— Тръгвайте. — Мъри се обърна, за да провери дали не е препречил пътя на линейката.
Когато се обърна, за да погледне децата, разбра, че думата „самоубийство“ все още не е била изговаряна на глас и че грозотата й ги накара да се прекършат пред очите му.
„Кортес, копеле такова! Моли се да не ми паднеш в ръцете!“
— Деца, казвам се Дан Мъри. Работя заедно с майка ви. Искате ли да ви закарам до болницата? — Разследването можеше да почака. Мъртвите са си мъртви, щяха да почакат. Емил би го разбрал.
Откара ги пред входа за спешни случаи и отиде да потърси място за паркиране и да се обади по радиотелефона си.
— Свържи ме с Шоу — каза той на дежурния. Не чака дълго.
— Дан, Бил на телефона. Какво става?
— Мойра се е опитала да се самоубие снощи. Хапчета.
— Какво ще правиш?
— Някой трябва да се грижи за децата. Тя има ли приятели, които да доведем тук?
— Ще проверя.
— Дотогава ще се навъртам наоколо, Бил.
— Разбирам. Обади се, за да ми кажеш какво става.
58
Синдром на Стоукс-Адамс. Комбинация от симптоми, характерни за състояние, което наподобява епилепсия: внезапна загуба на съзнание, нередовен пулс. — Б.пр.