Най-новото заловено съобщение от ЛУДОРИЯ носеше номер 2091 и представляваше разговор от подвижен телефон до дома на обект Ехо. Текстът се появи на принтера към персоналния компютър на Ритър. След не повече от тридесет секунди се появи и съобщение 2092. Подаде и двата на специалния си помощник.
— Кортес… отива право там? Шестица от тотото.
— Как да съобщим на Кларк? — зачуди се Ритър.
Мъжът помисли за момент.
— Не става.
— Защо?
— Нямаме сигурен канал. Освен ако не вземем секретна линия до самолетоносача, оттам до оня „А-6“ и от него до Кларк.
Сега беше ред на Ритър да изругае. Не можеха да го направят. Самолетоносачът бе слабото звено. Офицерът, когото пратиха на борда, за да контролира тази част от мисията, ще трябва да отиде при командира на самолетоносача — може нещата да не започнат оттам, но е сигурно, че там ще свършат — и да поиска разрешение за секретна радиокабина, за да обработва съобщенията само на ухо. Това би представлявало твърде голям риск дори ако командирът се съгласеше да сътрудничи. Щяха да бъдат зададени твърде много въпроси и твърде много хора да се намесят в информацията. Отново изруга, след това се съвзе. Може би Кортес ще стигне там навреме. Господи, колко приятно ще бъде да кажат на ФБР, че са очистили това копеле! Или по-точно, че го е очистил някой друг, отричайки истината. Или може би няма да е добре. Той не познаваше Бил Шоу и не знаеше как може да реагира.
Ларсон беше паркирал джипа на стотина метра встрани от главния път на предварително избрано място, където нямаше вероятност да бъдат забелязани. Изкачването до възвишението не беше трудно и те пристигнаха много преди залез. На снимките мястото изглеждаше идеално. Точно върху билото на един хълм с пряка видимост към къщата, която ги остави без дъх. Простираше се върху деветстотин квадратни метра — представляваше квадрат със страни от тридесет метра, на два етажа и без мазе — плюс шест акра оградена площ наоколо. Оградата се намираше на четири километра и може би сто метра по-ниско от местоположението им. Кларк носеше бинокъл със седемкратно увеличение и огледа охраната, докато светлината все още му позволяваше. Преброи двадесет мъже, всички въоръжени с автоматично оръжие. Две тежки картечници, обслужвани от бойни разчети, бяха разположени на построени за целта бункери в оградата. Помисли си, че Боб Ритър го нарече правилно в деня на свети Китс: „Франк Лойд Райт се среща с Лудия Людвиг“. Къщата беше красива, ако човек харесва неокласическия испански модерен стил, съоръжена с високотехнологични аларми, за да държи настрани непокорните селяни. Виждаше се и de riguer62 хеликоптерна площадка с един нов „Сикорски S-76“ на нея.
— Какво още трябва да зная за тази къща? — попита Кларк.
— Доста масивна конструкция, както виждаш. Това би ме притеснило. Тук е страната на земетресенията. Лично аз бих предпочел нещо по-леко, с дървен гредоред, но тук харесват бетонните конструкции — предполагам, за да спират куршуми и мини.
— Става все по-добре — отбеляза Кларк. Бръкна в раницата си. Най-напред извади тежкия триножник, като бързо и вещо го укрепи на земята. После закачи лазерния целеуказател и погледна през него. Накрая извади оптично устройство „Варо-Ноктрон-В“ за нощно виждане. Разбира се, целеуказателят имаше същата възможност, но след като веднъж бъде настроен, той не искаше да го пипа. Устройството „Ноктрон“ имаше способност само за петкратно увеличение — Кларк предпочиташе бинокъла, — но пък беше малко, леко и удобно. Освен това то увеличаваше околната светлина около петдесет хиляди пъти. Тази технология беше се развила много от войната в Югоизточна Азия, но все още го изненадваше като някакво черно изкуство. Спомни си, че е излизал в джунглата само с един оптически мерник „Марк-1“ и нищо повече. Ларсон, който щеше да се занимава с радиотелефона, също разположи апаратурата си. След това не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Ларсон извади храна и двамата мъже седнаха.