Самолетът скоро навлезе в контролираната въздушна зона на международното летище „Елдорадо“ извън Богота. Един диспечер от летището повика самолета веднага след като буквено-цифровият му код бе появи на екрана.
— Разбрано, „Елдорадо“ — веднага отговори капитан Йенсен. — Тук е четири-три кило. Ние сме транспортен полет шест на „Интер Америка“, от Кито за LAX. Височина три-нула-нула, курс три-пет-нула, скорост четири-девет-пет. Край.
Диспечерът свери курса с данните от радара и отговори на английски, който е международният език на авиацията.
— Четири-три кило, разбрано, приемайте. Във вашия район няма трафик. Времето е CAVU. Поддържайте курса и височината. Край.
— Разбрано. Благодаря и лека нощ, сър. — Йенсен изключи радиото и се обади на своя щурман-бомбардировач: — Това беше лесно, а? Хайде да се залавяме за работа.
Офицерът в дясната седалка, разположена малко по-ниско и зад пилотската, включи своя радиоапарат заедно със сензора за разпознаване на цели, който висеше на Централния пилон на интрудъра.
Когато останаха петнадесет минути до уречения час, Ларсон вдигна своя радиотелефон и набра необходимия номер.
— Senor Wagner, por favor.64
— Momento65 — отговори гласът. Ларсон се зачуди кой ли е той.
— Вагнер — чу се след малко друг глас. — Кой се обажда?
Ларсон взе целофанената опаковка от един пакет цигари и започна да я мачка пред слушалката, като в същото време произнасяше накъсани части от думи и накрая каза:
— Не те чувам, Карлос. Ще ти се обадя след няколко минути. — Ларсон натисна бутона за прекратяване на връзката.
— Добре — каза Кларк. — Вагнер?
— Баща му е бил сержант в SS-войските — работил в концлагера Собибор. Дошъл е тук през четиридесет и шеста година, оженил се за местно момиче и се захванал с трафикантския занаят. Починал е, преди някой да успее да го открие. Потеклото си личи — каза Ларсон. — Карлос е истински дръвник, обича жените му да носят белези от него. Колегите му не го харесват чак толкова много, но го бива в работата му.
— Време е за Коледа — отбеляза мистър Кларк. Пет минути по-късно радиотелефонът издаде звук.
— „Браво Уиски“, тук е „Зулу рентген“, край.
— „Зулу рентген“, тук е „Браво Уиски“. Чувам те отлично. Край — веднага отговори Ларсон. Радиотелефонът му беше от типа, използван от диспечерите — с кодирани ултрависоки честоти.
— Докладвайте за състоянието, край.
— На място сме. Мисията е в ход. Повторете, мисията е в ход.
— Разбрано, приемай, мисията е в ход. Отклонили сме се с десет минути. Пускай музиката.
Ларсон се обърна към Кларк:
— Освети го.
Лазерният целеуказател вече беше с включено захранване Кларк премести превключвателя от режим на готовност в режим на активност. Създаден за използване от войници на бойното поле, той изпращаше фокусиран инфрачервен (и следователно невидим) лазерен лъч през сложна, но доста здрава поредица от лещи. Към лазерната система имаше „студено прострелян“ и отделен инфрачервен сензор, който показваше на оператора къде се прицелва — по същество това представляваше оптичен мерник. Пикапът имаше в каросерията си сандък от фибростъкло и Кларк насочи кръстчето на мерника в едно от малките прозорчета, като прецизно използваше копчетата за фина настройка. Лазерната точка се появи където трябваше, но след това той премисли и се възползва от факта, че се намираха на малко по-голяма височина от целта си. Затова насочи прицелната точка в центъра на покрива на пикапа. Накрая включи видеокасетофона, който получаваше сигнали от целеуказателя. Големите момчета от Вашингтон искаха тази операция да мине безупречно.