Кътър беше един от малцината, които познаваха Вашингтон отвътре — вицепрезидентът не беше от тях — и не се нуждаеше от разрешението на завеждащия персонала за достъп в Овалната стая, когато реши, че това е необходимо, макар че по принцип се обаждаше по телефона, за да предупреди секретарите. Завеждащият персонала не харесваше идеята някой да има такава привилегия, което караше Кътър да изпитва още по-голямо удоволствие, когато се възползваше от правото си на неограничен достъп. Четирима души от охраната в коридора кимнаха за добро утро на адмирала, който отговаряше на жестовете така, както би отговорил на всеки квалифициран черноработник. Официалното кодово наименование на Кътър беше Дърваря и макар да знаеше, че агентите от службата за сигурност помежду си го наричат с друго име, му беше все едно какво мислят за него малките хорица. В стаята на секретарите работата вече кипеше. Тримата секретари и един агент от службата за сигурност седяха на определените си места.
— Шефът навреме ли дойде? — попита той.
— Кавгаджията пристига, сър — отговори специалният агент Конър. Той беше четиридесетгодишен, секционен началник на президентската охрана и хич не му пукаше кой е Кътър, а още по-малко го вълнуваше какво Кътър мисли за него. Президентите и помощниците им идват и си отиват, едни обичани, други мразени, а професионалистите от службата за сигурност служеха и охраняваха всички. Обиграният му поглед се плъзна по кожената папка и костюма на Кътър. Днес не носи пистолет. Конър не се държеше като параноик. Един крал на Саудитска Арабия беше убит от член на семейството му, а бившия министър-председател на Италия бе предаден от дъщеря си на терористи, които го отвлякоха и накрая го убиха. Той не можеше да се тревожи единствено за лудите. Всеки може да представлява опасност за президента. Разбира се, Конър имаше щастие, че трябваше да се грижи само за физическата сигурност. Останалите аспекти на сигурността не изискваха чак такъв професионализъм и бяха грижа на други хора.
Всички станаха, когато президентът пристигна, следван, разбира се, от личния си телохранител, подвижна жена на тридесетина години, чиито тъмни къдрици ловко прикриваха факта, че тя е една от най-добрите стрелци с пистолет на държавна работа. Дага1 — това бе служебният й прякор — се усмихна на Пит за добро утро. Денят щеше да бъде лек. Президентът нямаше да ходи никъде. Списъкът с ангажиментите му беше щателно проверен — номерата за социално осигуряване на всички нередовни посетители биваха прокарвани през компютрите на ФБР за следене на криминални престъпници, — а, разбира се, и самите посетители биваха подлагани на най-изчерпателното претърсване, което може да се направи, без човекът да бъде опипан.
Президентът махна с ръка на адмирал Кътър, за да го последва. Двамата агенти отново разгледаха списъка с ангажиментите. Работата щеше да бъде рутинна и старшият агент нямаше против това, че една мъжка работа е заета от жена. Дага беше спечелила поста си от улицата. Всички бяха съгласни, че ако тя е мъж, вместо тестиси щеше да има две големи месингови топки, а ако някой евентуален убиец я помисли за секретарка, той просто ще има лош късмет. През няколкото минути, докато Кътър бе вътре, един или друг агент поглеждаше през шпионка на боядисаната в бяло врата, за да се увери, че не се прави нищо неуместно. Президентът беше прекарал три години на поста си и бе свикнал с постоянното наблюдение. На агентите не им минаваше през ума, че на един нормален човек това може да се стори потискащо. Тяхната работа беше да знаят всичко, което можеше да се знае за президента, от това колко често ходи до тоалетната до хората, с които спи. Службата им ненапразно се наричаше агенция за сигурност. Предшествениците им бяха крили всякакви малки прегрешения. Съпругата на президента нямаше право да знае какво прави той през всеки час на деня — или поне някои президенти бяха решили така, — но неговата охрана имаше това право.
Зад затворената врата президентът седна на мястото си. Един стюард филипинец внесе през една от страничните врати поднос с кафе и кроасани и застана мирно, преди да излезе. С това предварителните приготовления приключиха и Кътър започна да чете своя утринен информационен разузнавателен доклад. Той беше изпратен от ЦРУ до дома му във Форт Майер, Вирджиния, преди разсъмване, което даде възможност на адмирала да го перифразира. Докладът не отне много време. Беше късна пролет и светът представляваше сравнително тихо място. Войните в Африка или в други места нямаха голямо значение за интересите на Америка, а Близкият изток бе толкова спокоен, колкото изобщо можеше да бъде. Това освобождаваше време за други неща.