След това дойде време за въпроси. Първият го изненада. Фаулър не видя кой го задава. Заслепен беше от прожекторите и светкавиците — след толкова месеци, прекарани по този начин, той се чудеше дали зрението му някога ще се възстанови, — но въпроса зададе мъжки глас, изглежда, от някой от големите вестници.
— Губернаторе, има съобщение от Колумбия, че минирана кола е унищожила дома на важна личност от Меделинския картел заедно със семейството му. Това е много скоро след убийството на директора на ФБР и нашия посланик в Колумбия. Желаете ли да коментирате въпроса?
— Опасявам се, че нямах възможност да хвана сутрешните новини, защото закусвах с конгресмена. Какво предполагате вие? — попита Фаулър. Поведението му се беше променило: от оптимистично настроен кандидат към предпазлив политик, който се надяваше да стане държавник. „Каквото и да е това“ — помисли си той. Едно време всичко изглеждаше толкова ясно.
— Съществуват предположения, сър, че Америка може да има пръст — повиши глас репортерът.
— О? Знаете, че президентът и аз имаме доста различия, някои от които сериозни. Но не си спомням да сме имали президент, желаещ да извърши най-хладнокръвно убийство. Аз със сигурност няма да обвинявам президента ни в подобно нещо — рече Фаулър с най-добрия тон на държавник, на който беше способен. Целеше да не казва абсолютно нищо — в края на краищата гласовете на държавниците са предназначени да кажат или нищо, или очевидното. През по-голямата част от кампаниите си бе играл на сигурно. Дори най-отявлените врагове на Фаулър — имаше няколко в своята партия, да не говорим за тези от опозицията — казваха, че той е почтен, разсъдлив човек, който концентрира вниманието си върху проблеми, а не върху хули. Това се отразяваше и в изказването му. Не искаше да оспорва политиката на правителството на Съединените щати, не искаше да вкара евентуалния си опонент в капан. Но, без да знае, беше направил и двете неща.
Президентът бе насрочил пътуването от много време. Докато траят събранията на опозицията, най-старшият в страната от общоприета вежливост не се показва много. Със същия успех можеше да се работи и в Кемп Дейвид, а дори е за предпочитане, защото е далеч по-лесно човек да разкара репортерите. Но за да се стигне дотам, трябва да се премине през всички изпитания. Хеликоптерът на морската пехота „VH-З“ чакаше на поляната пред Белия дом. Президентът се появи от вратата на приземния етаж заедно с първата дама, последвани от двама служители, и се изправиха пред солиден фланг от репортери и камери. Чудеше се дали руснаците със своята гласност знаят какво ги очаква.
— Господин президент — извика един възрастен телевизионен репортер. — Губернаторът Фаулър казва, че се надява да не сте били въвлечени в атентата в Колумбия! Имате ли някакви коментари по този въпрос?
Още когато тръгна към заобиколените с въжета журналисти, президентът знаеше, че греши, но те и въпросът им го притеглиха както морето привлича лемингите69. Той не можеше да ги отмине. От начина, по който изкрещяха въпроса към него, всеки щеше разбере, че го е чул, и ако не отговори, това също ще бъде изтълкувано като някакъв отговор. „Президентът избягна въпроса за…“ А не биваше да напусне Вашингтон за една седмица, да остави противника в центъра на вниманието, а този въпрос да виси без отговор на поляната на Белия дом, нали?
— Съединените щати — каза президентът — не убиват невинни жени и деца. Съединените щати воюват с адекватни врагове. Ние не се принизяваме до нивото на такива зверове. Достатъчно ясен ли е този отговор? — Каза всичко с тих, обмислен тон, но погледът, който отправи към журналиста, накара последния да клюмне. Президентът си помисли, че е хубаво понякога силата му да достига до тези копелета.
Това беше втората му голяма лъжа за деня — ден без много новини. Губернаторът Фаулър си спомняше добре, че Джон и Робърт Кенеди бяха планирали смъртта на Кастро и други с ентусиазъм, породен от романите на Йън Флеминг, само за да научат по неприятен начин, че убийството е мръсна работа. Много мръсна, защото обикновено имаше хора, които не трябва непременно да бъдат убити. Сегашният президент знаеше всичко за „материалните щети“. Терминът му се струваше безвкусен, но указваше нещо както необходимо, така и невъзможно да бъде обяснено на хора, които не разбираха как всъщност е устроен светът. Терористи, криминални престъпници и всякакви страхливци — в края на краищата бруталните хора най-често са страхливци — редовно се крият измежду или зад невинните, като предизвикват силните да действат и използват алтруизма на враговете си като средство срещу самите тях. „За вас съм недосегаем. Ние сме «лошите». Вие сте «добрите». Не можете да ни докоснете, без да унищожите имиджа си.“