— Кортес… — Той спря кадъра. Изображението не му казваше много. Човекът беше на среден ръст. Докато всички останали около срутената къща тичаха наоколо без някаква цел, човекът постоя малко, след това отиде да се освежи във фонтана — Ритър се зачуди колко странно е, че той все още се владееше, — а след това отиде до мястото, където беше избухнала бомбата. Не може да е от слугите на босовете. Сега всичките се ровеха из отломъците. He, този човек вече се опитваше да определи какво е станало. И точно преди лентата да се свърши, изображението стана най-хубаво. Това трябва да е Феликс Кортес. Оглежда се, вече мисли, вече се опитва да проумее нещата. Истински професионалист.
— По дяволите, размина му се за малко — въздъхна Ритър. — Още една минутка, и ти щеше да си паркирал колата си върху останалите. Още една проклета минута!
Ритър извади двете касети и ги пъхна в сейфа си заедно с всичкия материал от операциите „Орлово око“, „Увеселителна лодка“ и „Реципрочност“. „Следващия път“ — мислено обеща на касетата той. След това се замисли. Кортес имал ли е пръст в убийството?
— Господи — каза Ритър в канцеларията си. Въобразил си беше, че… Дали първо е уредил убийството и след това е дошъл в Америка? Защо да прави такова нещо? Според признанието на онази секретарка той дори не я е карал да му дава много информация. Вместо това са прекарали един уикенд като влюбени. Този номер беше класически. Първо жертвата се прелъстява. Второ, определя се дали може да се измъкне информация от нея (обикновено него, ако се има предвид начинът, по който западните разузнавателни служби вербуваха агенти с помощта на секса, но нещата стояха обратно в страните от източния блок). Трето, заздравява се връзката — и се използва. Ако Ритър правилно разбираше наличните факти, Кортес все още не е стигнал до момента…
„Изобщо не е бил Кортес, нали?“ Вероятно съвсем в реда на нещата е изпратил информацията, с която е разполагал, без да знае за операцията на ФБР срещу паричните игри на Картела. Той не се е намирал там, когато е вземано решението да очистят директора. Иначе би се противопоставил. Защо да се биеш, след като току-що си създал добър източник на информация? Не. Това съвсем не беше професионална постъпка.
„Е, Феликс, какво мислиш за всичко това?“ — Ритър би дал много за възможността да зададе този въпрос, въпреки че отговорът беше съвсем ясен. Разузнавачите редовно биваха предавани от висшестоящите политици.
За първи път Ритър се запита какво ли прави там Кортес. Вероятно просто е емигрирал от Куба и е станал наемник. Картелът го е наел заради обучението и опита му, мислейки, че са закупили поредния наемник — много добър, но въпреки това слуга. Точно както купуваха местните полицаи — по дяволите, дори и американски полицаи — и политици. Но полицаят не е същото като професионалиста, обучен в Москва. Той ги съветваше и щеше да си помисли, че са го предали. Те действаха много глупаво, защото убийството на Емил Джейкъбс беше основано на чувства не на разумна преценка.
„Защо не се сетих по-рано!“ — изръмжа Ритър. Отговорът бе: защото това му даваше възможност да удари, както винаги бе искал. Някак си знаеше, че мисленето щеше да му попречи да действа.
Кортес не е терорист, нали? Той е разузнавач. Работил е с мачетеросите, защото е бил изпратен на тази работа. Преди това е имал опит само в шпионажа и само защото е работил с група ненормални пуерториканци, онези са сметнали, че… Може би това е една от причините да избяга.
Сега нещата му изглеждаха по-ясни. Картелът е наел Кортес заради опита и знанията му. Но по този начин са се сдобили с малко вълче. А вълчетата стават опасни домашни любимци.
За момента можеше да направи само едно. Ритър повика помощника си и го накара да намери най-хубавия кадър с Кортес, да го прокара през фотоувеличителния компютър и да го изпрати на ФБР. Струваше да се опитат да отделят фигурата от заобикалящия я фон, а за компютъра за обработка на изображения това просто беше дреболия.
Адмирал Кътър остана в канцеларията си в Белия дом, докато президентът се намираше в западните хълмисти райони на Мериленд. Щеше всеки ден да лети дотам за сутрешния доклад. Отиваше малко по-късно, защото президентът работеше според „ваканционния“ си режим, но иначе Кътър щеше да стои тук през повечето време. Имаше си задължения, едно от които беше да функционира като „старши административен служител“. Помисли си за това звание, съкратено като САС, както се цитираше при изявленията за пресата. Такава информация е жизнено важна част от политиката на президента, част от сложната игра между правителството и пресата, наречена изтичане на информация по официални канали. Кътър пращаше „сондажни балони“, както специалистите по маркетинг наричаха опипването на пазара. Когато президентът имаше нова идея, но не се чувстваше особено сигурен в нея, Кътър — или съответният секретар в кабинета (всичките те също бяха САС) — се разприказваше с някого и заедно съчиняваха нещо за публикуване във всички големи вестници. Това позволяваше на Конгреса и официалните лица да реагират на идеята, преди тя да получи официално imprimatur70 от президента. По този начин се създаваше възможност за избраните служители и другите играчи на сцената във Вашингтон да играят, без да пострада нечий престиж. Тази ориенталска концепция добре се вписваше в столичните коридор на властта.