Самолетът „VC-20A“ на Райън — все още не можеше да свикне с мисълта, че това е неговият самолет — излетя от летището извън Монс рано следобед. Първото му официално представяне в международния разузнавателен бизнес мина добре. Докладът му за Съветския съюз и дейностите му в Източна Европа бе посрещнат с всеобщо одобрение и съгласие. Райън констатира с удоволствие, че шефовете аналитици на всички разузнавания в НАТО споделяха точно същото мнение за промените в политиката на врага си: никой не знаеше какво, по дяволите, става. Имаше теории, започващи от възгледа „Избухва мир и какво ще правим сега?“ до също толкова невероятното мнение, че „всичко е измама“. Но когато нещата се сведоха до официална разузнавателна оценка, хората, работили В този бизнес още преди Джак да се роди, само клатеха глави и мърмореха над бирите си — точно така правеше и Райън от време на време. Разбира се, истински добрата новина за тази година беше успехът, който имаха контраразузнавателните служби при разкриването на операции на КГБ по цяла Европа. ЦРУ не казваше на никого (освен на сър Базил, който присъстваше при изготвянето на плана) точно как е станало това, но се радваше на значителен престиж за дейността си в тази сфера. Балансът (Джак често пъти цитираше термини от инвестиционния бизнес) беше сравнително ясен: военната организация НАТО се намираше в най-доброто си състояние. Службите й за сигурност бяха по-ефикасни, отколкото всички мислеха, че е възможно. Проблемът беше, че цялостната мисия на съюза изглеждаше вече съмнителна в политическо отношение. За Райън това приличаше на успех, стига политиците да не се палят по разни щуротии и да създават нови проблеми.
Имаше много поводи да се усмихва човек над белгийската земя, която се отдалечаваше все повече, докато започна да прилича на шарено одеяло.
Вероятно най-вярното свидетелство за настоящото щастливо състояние на НАТО беше, че разговорите около банкетните маси и по време на кафето през почивките не засягаха „бизнеса“. Аналитиците разузнавачи от Германия и Италия, Британия и Норвегия, Дания и Португалия, всички изразиха загрижеността си от нарастващите проблеми с наркотиците в страните си. Дейността на Картела, който вече не се задоволяваше само с продажба на стоките си само в Америка, се разрастваше на изток. Професионалистите от разузнаването знаеха за убийството на Емил Джейкъбс и се чудеха дали международният наркотероризъм не е предприел съвсем нови и опасни действия — и какво следваше от това? Темпераментните французи особено силно одобряваха бомбения взрив край Меделин и бяха изненадани от объркания и донякъде обезкуражаващ отговор на Райън: „Не мога да коментирам. Не знаех нищо.“ Разбира се, реакцията им можеше да се предвиди. Ако някой еквивалентен френски служител бъде убит така отявлено, DGSE72 щяха да започнат незабавна операция. Французите особено много ги биваше за тези неща. Френските средства за масова информация и още по-важно френският народ разбираха и одобряваха това. И затова представителите на DGSE очакваха Райън да знае всичко и да се усмихне без коментар, вместо да се смути. Това не беше част о играта, както я играеха в Европа, и учудваше съюзниците о Стария свят. „Трябва ли да бъдат толкова непредсказуеми?“ биха се запитали те. Непредсказуемостта имаше стратегическа стойност за руснаците, но не и за съюзниците.
„И не за мен — помисли си Райън. — Какво става, по дяволите?“
Фактът, че се намираше на три хиляди мили от дома си, даваше възможност на Райън да види нещата отстрани. При липсата на действен правен механизъм, който да предотвратява подобни престъпления, може би правилното действие беше прякото. От правиш ли пряко предизвикателство към силна държава, рискуваш пряка реакция от нея. Ако можем да бомбардираме чужда страна за това, че е спонсорирала нападение срещу американски войници в една берлинска дискотека, то защо да не убиваме хора на територията на съседна братска демократична държава?
„Ами политическите измерения?“
Тук е проблемът, нали? Колумбия имаше собствени закони. Тя не беше Либия, ръководена от човек, приличен на герой от комична опера и със съмнителна психическа стабилност. Това не беше Иран, свирепата теокрация, управлявана от безмилостни старци разбойници. Колумбия беше страна с истински демократични традиции, изложила собствените си институции на риск в борбата да защитят гражданите на друга страна от… самите тях.