Какво, по дяволите, правим?
Правилното и погрешното добиваха различни стойности на това ниво на държавно управление. Или може би не? Какви са правилата? Какъв е законът? Има ли такива? Райън разбра, че преди да успее да отговори на въпроса си, трябва да научи фактите. Това щеше да е достатъчно трудно. Облегна се на удобната седалка и се загледа към Ламанша, който се разширяваше като фуния, докато самолетът се носеше на запад към края на Европа. Отвъд този нос със смъртоносни за корабите скали се простираше Северният Атлантически океан, а зад него беше домът му. Имаше седем часа да реши какво трябва да прави, след като стигне там. „Цели седем часа“ — помисли си Джак, като се чудеше колко пъти един и същи въпрос може да поражда само нови въпроси вместо отговори.
Мъри си помисли, че законът е капан. Той е богиня за почитане, красива бронзова дама, която вдига фенера си в тъмното, за да показва пътя. Но какво да се прави, ако този път не води доникъде? Сега имаха непробиваем случай срещу единствения „заподозрян“ в убийството на директора. Колумбийците бяха измъкнали признанието му. Събрали бяха достатъчно физически доказателства, надлежно преработени в легендарните съдебни лаборатории на ФБР. Съществуваше само един проблем. Договореността за екстрадиране, която Съединените щати имаха с Колумбия, в момента не действаше. Върховният съд на Колумбия, или по-точно съдиите, които бяха останали живи, след като не много отдавна дванадесет от колегите им бяха убити от мародерите на „М-19“, защото поддържаха договореността за екстрадиране преди жестоката си смърт — та останалите живи, бяха решили, че договореността е в някакво противоречие с конституцията на страната им. Няма договореност. Няма екстрадиране. Убиецът ще бъде съден на местна почва и несъмнено изпратен в затвора с продължителна присъда. Обаче Мъри и ФБР го искаха затворен най-малкото в „Марион“, Илинойс — федералния затвор със строг тъмничен режим за истински опасни престъпници, един истински Алкатраз73, но без обкръжението. Затова Министерството на правосъдието реши, че може да има основания да предизвика дело за смъртна присъда във връзка с убийствата заради наркотици. Но признанието, което измъкнаха колумбийците, не съвпадаше напълно с американските правила за веществените доказателства и адвокатите признаваха, че те може да бъдат отхвърлени от американски съдия, което ще елиминира смъртната присъда. А човекът, убил директора на ФБР, може да се превърне в нещо като знаменитост в затвора „Марион“ в Илинойс, чиито обитатели не се отнасяха към ФБР със същата степен на привързаност, както повечето граждани на САЩ. През вчерашния ден научи, че същото нещо важи и за случая с пиратите. Някакъв хитър адвокат беше открил номера на бреговата охрана и също разби делото за смъртната присъда. И единствената добра новина за Мъри беше, че неговото правителство е отговорило по много задоволителен начин, който обаче попадаше в правната категория предумишлено убийство.
Дан се тревожеше, че това му се струва добро. Не такива лекции му бяха чели — както и той по-късно бе чел на други — като студент и по-късно инструктор в Академията във ФБР. Какво ставаше, когато правителството наруши закона? Отговорът в учебника е анархия — или така поне се случваше, когато станеше ясно, че правителството нарушава собствените си закони. Но това е всъщност определението и за криминалните престъпници — човек, заловен в нарушение на закона.
— Не — тихо каза Мъри. Прекарал беше живота си в следване на тази светлина, защото в тъмните нощи на обществото му оставаше само този маяк на разума. Той и ФБР бяха призвани вярно и честно да отстояват законите на страната си. Имаше вратички — трябваше да има, защото написаните думи не могат да предвидят всичко. Но когато буквата е недостатъчна, човек се ръководи от духа на закона. Може би ситуацията не винаги беше задоволителна, но поне елиминираше съмненията. А какво да се прави, когато законът просто не върши работа? И това ли е част от играта?
Кларк имаше малко по-различно мнение. Законът никога не беше негова грижа — или поне не непосредствена грижа. За него „легално“ означаваше, че нещо е „позволено“, а не че някой законодател е съставил набор правила, а един или друг президент ги е подписал. Достатъчно беше президентът да реши, че съществуването на нещо или някого противоречи на интересите на страната. Службата му за правителството беше започнала като тюлен във Военноморския флот на Съединените щати: елитните, секретни командоси. В онова стегнато и тихо общество си създаде име, което все още се произнасяше с респект: наричаха го Змията, защото стъпките му не се чуваха. Доколкото му беше известно, никой от враговете му не го бе виждал и живял достатъчно дълго, за да може да разкаже за това. Разбира се, тогава имаше друго име, но само защото след като напусна военноморския флот, той беше допуснал грешката — наистина я смяташе за грешка, но техническа — да приложи уменията си на принципа на свободната практика. И, разбира се, беше се справил доста добре, докато полицията не откри самоличността му. От това приключение му остана урокът, че никой не провежда истинско разследване на бойното поле, но го правеха на друго място, затова там се изискваше далеч по-голяма предпазливост. Една глупава грешка, заради която местната полиция почти беше успяла да го разкрие, предизвика вниманието на ЦРУ, което от време на време се нуждаеше от хора с неговите умения. Това дори представляваше шега: „Когато трябва да се убие, намерете човек, който го прави, за да се прехранва.“ Или поне тогава звучеше забавно, почти двадесет години по-рано.