— Слава богу — каза след малко Ритър.
Мур се усмихна за първи път през този ден.
— И аз мисля така, Робърт. Хубаво е отново да си мъж, нали?
Въоръжената охрана доведе мъжа с бежовия костюм. Той каза, че името му е Луна, а куфарчето му вече бе претърсено за оръжие. Кларк го позна.
— По дяволите, Тони, какво правиш тук?
— Кой е той? — попита Джак.
— Шеф на оперативната база за Панама — отговори Кларк. — Тони, надявам се, че имаш много добра причина да дойдеш.
— Нося телекс за доктор Райън от съдията Мур.
— Какво?
Кларк хвана Луна за ръката и го заведе в канцеларията. Нямаше много време. Ларсон и той трябваше да излитат след няколко минути.
— Надявам се, че това не е някаква шибана шега — обяви Кларк.
— Виж какво, аз просто нося пощата — каза Луна. — Сега спри да се правиш на голям мъжкар. Не забравяй, че аз съм испанецът тук. — Подаде първия лист на Джак.
Невъзможно е установяването на връзка с групите от „Увеселителна лодка“. Вземете всички мерки, които считате за подходящи, за да измъкнете силите ни в страната. Кажете на Кларк да внимава. Приложените материали може да ви бъдат полезни. К. не знае. Късмет. М/Р.
— Никога не съм казвал, че са глупави — въздъхна Джак, като подаде листа на Кларк. Заглавието беше замислено като отделно съобщение само по себе си. Заглавие, което няма нищо общо със секретността. — Това дали означава, каквото си мисля.
— Трябва да се притесняваме за един ЗОТ по-малко. Нека да са два — каза Кларк. Започна да прелиства факсимилетата. — Господи! — Постави купчината листа на бюрото и започна да се разхожда из стаята, като гледаше през прозореца към самолета в хангара. — Добре — каза си той. Кларк никога не се бавеше при съставянето на планове. Поговори с Райън няколко минути. След това каза на Ларсон:
— Хайде да си размърдаме задниците, хлапак. Имаме работа.
— Имате ли резервни радиотелефони? — попита го полковник Джоунс.
— Два, с нови батерии, а имаме и запасни батерии — отговори Кларк.
— Приятно е да се работи с опитни хора — каза ПД. — Контролна проверка в шест, мистър Кларк.
— Винаги, полковник Джоунс — отговори Кларк, тръгвайки към вратата. — Ще се видим след няколко часа.
Вратите на Хангара се отвориха. Един влекач изтегли малкия „Бийчкрафт“ на слънцето и вратите на хангара се затвориха. Райън се заслуша в шума на стартиращите двигатели, който затихна с отдалечаването на самолета.
— Ами ние? — попита той полковник Джоунс.
Капитан Франсис Монтейн влезе в стаята. Тя изглеждаше толкова французойка, колкото и предците й — ниска, с гарвановочерна коса. Не беше особено красива, но първото впечатление на Райън беше, че ще е страхотна в леглото. Това го сепна и той се зачуди как изобщо му хрумна такова нещо. Още по-странен беше фактът, че тя е командир на самолет в ескадрила със специално предназначение.
— Времето ни играе кофти номера, полковник — веднага обяви тя. — Адел отново се движи на запад със скорост двадесет и седем възла.
— Не можем да направим нищо по този въпрос. Отиването дотам и измъкването на хората не би трябвало да е много трудно.
— Връщането може да е малко по-вълнуващо, ПД — мрачно отговори Монтейн.
— Всичко по реда си, Франсис. Пък и имаме резервно място за кацане.
— Полковник, дори и ти не си толкова откачен.
ПД се обърна към Райън и поклати глава.
— Младшите офицери вече не са такива, каквито бяха едно време.
Летяха над вода почти през цялото време. Ларсон караше уверено и сигурно както обикновено, но очите му постоянно се обръщаха на североизток. Нямаше грешка, високите и тънки облаци бяха вечният предвестник на приближаващия ураган. Зад тях се намираше Адел и вече бе написал нова глава в историята. Възникнал до Зелени нос, ураганът летеше през Атлантическия океан със средна скорост от седемнадесет възла, а след това, когато влезе в източната част на Карибско море, спря, загуби сила, отново я събра и подскочи на север, след това на запад, а дори веднъж и на изток. Толкова непредсказуем ураган не бе имало от времето на Джоун, отпреди години. Малък и съвсем без да притежава бруталната сила на Камил, Адел все пак беше опасен ураган, чиито ветрове достигаха скорост седемдесет и пет възла. Единствените хора, които летяха близо до тропически циклони, се намираха на самолети за изследване на урагани и за тях смъртната заплаха беше нещо скучно. Но това не беше място за двумоторен „Бийчкрафт“, та дори ако го управляваше самият Чък Йегър87. Ларсон вече съставяше планове. Ако мисията не премине както трябва или ако бурята отново промени курса си, той трябва да избере летище за кацане, дозареждане с гориво и отлитане на югоизток, за да заобиколи сивия хаос, който бързо се приближаваше към тях. Въздухът беше измамно спокоен и неподвижен. Пилотът се чудеше колко ли още часа ще минат, преди той да се промени в нещо много различно. А това бе само една от опасностите, които го чакаха.