— Изненадан бях, че жертвата е …
— Да. Отворихте голяма кутия, пълна с червеи, без да си изцапате ръцете. Имахте късмет. Но не го насилвайте — повтори Мъри.
— Благодаря ви, сър.
След минута Мъри седеше в колата. Агент Брайт все още беше нещастен.
— Навремето, когато бях съвсем млад агент, току-що излязъл от академията, ме изпратиха в Мисисипи — каза Мъри. — Бяха изчезнали трима борци за граждански права, а аз бях член на екипа, който изясняваше случая. Не вършех почти нищо друго, освен да държа шлифера на инспектор Фицджералд. Чувал ли си за Големия Джо?
— Баща ми работеше за него — отговори Брайт.
— Значи знаеш, че Джо беше чешит, истински полицай от старите времена. Както и да е, до нас стигнаха слухове за това как местните ку-клукс-клановци се хвалят, че ще очистят няколко агенти — знаеш историята, преследвали са семействата им и други такива неща. Джо се ядоса малко. Закарах го с колата, за да види… забравих името на оня грозник… но той беше тарторът на местните мръсници, а беше и точно най-устатият. Когато спряхме колата, той седеше под сянката на едно дърво на поляната пред къщата си. До стола си имаше пушка и беше полупиян. Джо отива при него. Оня грозник понечва да вдигне пушката, а Джо само го гледа. Фицджералд можеше да прави това. Беше убил трима души и то си личеше на лицето му. Аз се поразтревожих, поставих ръката си на пистолета, но Джо просто го гледаше и му каза, че ако се чуят още приказки за очистване на агенти или ако има още скапани телефонни обаждания на съпруги и деца, то самият той ще се върне и ще го убие точно там, на поляната пред къщата му. Не викаше, просто го каза така, сякаш поръчва закуска. Оня му повярва. Повярвах му и аз. Както и да е, приказките престанаха. Това, което Джо направи, беше адски незаконно — продължи Мъри. — Понякога правилата се изкривяват. Аз съм го правил. Ти също.
— Никога не съм…
— Не се впрягай, Марк. Казах изкривяват, но не и пречупват. Правилата не предвиждат всички ситуации. Затова очакваме от агентите да упражняват способностите си за преценка. Така е в живота. В този случай моряците са открили много важна информация. Единственият начин да я използваме е, ако пренебрегнем начина, по който са се снабдили с нея. Не са нанесени никакви реални щети, тъй като подсъдимите ще бъдат съдени като убийци, а всичките необходими доказателства са реални. Те или трябва да се изпържат на стола, или да ни сътрудничат, като отново ни дадат всичката информация, която добрият капитан Вегенер е измъкнал от тях със заплаха. Във всеки случай така решиха във Вашингтон. Твърде неудобно е за всички да повдигат въпроса, който обсъдихме на катера. Ти наистина ли смяташ, че едно жури от местни съдебни заседатели би…
— Не — веднага си призна Брайт. — Не е необходим кой знае колко добър адвокат, за да разбие всичко на пух и прах, а дори и да не го направи…
— Точно така. Ние просто ще буксуваме. Живеем в несъвършен свят, но мисля, че Вегенер никога няма да повтори тази грешка.
— Добре. — На Брайт не му харесваше положението, но това нямаше значение.
— Значи сега трябва да разберем защо това бедно копеле и семейството му са се оставили да бъдат убити от един sicario28 и копиеносеца му. Знаеш ли, когато преследвах разни умници из Ню Йорк, никой не се занимаваше със семействата им. Дори не убиваха човек пред очите на семейството му освен в случаите, когато желаеха да кажат нещо много важно.
— За пласьорите на наркотици няма много правила — изтъкна Брайт.
— Да. А аз смятах, че терористите са лоши.
Кортес мислеше, че сега му е много по-лесно, отколкото когато работеше с мачетеросите. Ето, седеше в едно ъглово сепаре на хубав, скъп ресторант и държеше списък с вина върху десет страници — Кортес се смяташе за специалист по вината — вместо в гъмжащата от плъхове колиба, където ядеше боб и произнасяше революционни фрази заедно с хора, чието разбиране на марксизма се изразяваше в обиране на банки и записването на героични изявления на касети, които местните радиостанции пускаха между рекламите и рок-музиката. Америка трябва да е единствената страна в света, в която бедните хора отиваха на демонстрации със собствените си коли и най-дългите опашки, на които се редяха, бяха на касите в супермаркетите.