— След половин час. Искаш ли да присъстваш? Ти си по-добре запознат с тези международни неща от мен.
ФБР имаше много заместник-директори и постът на Мъри имаше неясна дефиниция, която той шеговито определяше като „момче за всичко“. Водещ експерт на ФБР по тероризма, Мъри беше и експерт по придвижването от едно място на друго на хора, оръжия и пари от международните групи. Това в добавка към широкия му опит на уличен агент му даваше правото да наблюдава някои важни случаи за директора или за Бил Шоу, изпълнителния помощник-директор по разузнаването. Брайт не беше влязъл в канцеларията му без причина.
— Солидна ли е информацията ти?
— Както ти казах, тя все още не е събрана докрай, но имам няколко номера на сметки, дати на извършване на сделки, суми и солидна следа чак до мястото, откъдето е започнало всичко.
— И всичко това, защото онези от бреговата охрана…
— Не, сър — поколеба се Брайт. — Е, може би. Знаехме, че жертвата е мръсна, и затова проверихме миналото му малко по-внимателно. Вероятно щяхме да се доберем до тази информация и без това. Постоянно се връщах в къщата. Знаете как е.
— Да — кимна Мъри. Една от чертите на добрия агент е упоритостта. Друга е инстинктът. Брайт беше се върнал в дома на жертвата, защото е предчувствал, че там трябва да има още нещо. — Как намери сейфа?
— Оня имаше една каучукова подложка, върху която стъпваше подвижният му стол. Нали знаеш как тези парчета се отместват, когато се возиш напред-назад на стола си? Трябва да бях седял повече от час на онова бюро и забелязах, че се е разместило. Дръпнах стола, за да върна подложката на мястото й, и тогава ме осени идеята — какво идеално скривалище. Така и излезе. — Брайт се усмихна. Имаше право.
— Би трябвало да запишеш този случай в „Инвестигейтър“. — Това беше стенвестникът на Министерството на правосъдието.
— В канцеларията имаме един много добър специалист по сейфовете. Пък и всичко беше просто намиране на кодовете на диска. Имаме човек в Мобайл, който ни помага за тези неща, а и техните работи не го интересуват чак толкова. Мисля, че трябва да го прикриваме много внимателно, докато конфискуваме парите.
— Знаеш ли, никога не сме притежавали пазарен център. Но си спомням, когато конфискувахме оня бар, където танцуваха жени без сутиени — засмя се Мъри, като вдигна телефона и набра номера на канцеларията на директора. — Добро утро, Мойра, обажда се Дан Мъри. Кажи на шефа, че имаме нещо истински горещо за него. Бил Шоу също би желал да присъства. Ще бъдем там след две минути. — Мъри постави слушалката на мястото й. — Хайде, агент Брайт. Не се случва много често на човек да му се падне голям шлем и толкова бързо да се напъха в първа група. Виждал ли си директора?
— Поздравявал съм го веднъж-два пъти на приеми.
— Свестен човек е — увери го Мъри на път за вратата. Не трябваше да ходят дълго по застлания с килим коридор. Бил Шоу ги срещна в коридора.
— Здрасти, Марк. Как е баща ти?
— Лови много риба.
— Сега живее на Кийс42, нали?
— Да, сър.
— Това ще ти хареса, Бил — отбеляза Мъри, като отвори вратата. Поведе ги, но се закова на място, когато видя секретарката на директора.
— Господи, Мойра, колко си красива!
— Внимавайте какво говорите, мистър Мърфи, или ще кажа на жена ви! — Но това беше самата истина и не можеше да бъде отречена. Костюмът й беше красив, гримът — идеален, а лицето й светеше с това, което може да се нарече нова любов.
— Най-смирено моля за прошка, мадам — галантно каза Мъри. — Този красив млад мъж е Марк Брайт.
— Подранили сте с пет минути, агент Брайт — отбеляза мисис Улф, без да поглежда тефтера със срещите. — Кафе?
— Не, благодаря, мадам.
— Добре. — Тя провери дали директорът не разговаря по телефона. — Можете да влезете.
Канцеларията на директора беше достатъчно голяма, за да може в нея да се провеждат съвещания. Емил Джейкъбс беше дошъл във ФБР след отлична прокурорска кариера в Чикаго, а за да поеме този пост, беше отказал място в тамошния апелативен съд. Ясно беше, че можеше да бъде съдружник в която и да е юридическа фирма. Но от деня, в който издържа изпита, Емил Джейкъбс беше решил да прекара живота си, като вкарва криминалните престъпници в затвора. Част от причината се криеше във факта, че баща му си беше изпатил по време на бирените войни през сухия режим. Джейкъбс никога не забрави белезите, които носеше баща му, задето беше отвърнал на един гангстер от южните квартали. Дребният като баща си Емил Джейкъбс гледаше на мисията си в живота като защита на слабите от злото. Преследваше я с религиозен плам, който криеше зад отличния си аналитичен мозък. Един от малкото евреи, живеещи в общество на ирландски католици, той беше станал почетен член на седемнадесетте ирландски ложи. Докато сегашните агенти знаеха Дж. Едгар Хувър като „директора Хувър“, за тях директорът Джейкъбс беше „Емил“.