— Разбира се — отвърнах.
Почувствах се виновна, когато звънецът удари за час. Не само че нямах билети за „Сайбър Куинс“, ами и не притежавах цифров апарат, макар да бях казала на всички, че баба и дядо са ми подарили такъв за наближаващия ми рожден ден. Излъгах. Не ми харесва да го правя, но понякога просто е необходимо. Налага се да си измислям някои неща, за да не ме помислят за абсолютна загубенячка. Приятелките ми имат заможни родители, които им купуват последните модели айпод, мобилни телефони с камери, компютърни игри и модерни дрехи. До една имат телевизор и компютър в стаите си. А аз си нямам дори собствена стая. Даже може да се каже, че нямам и свое легло. Деля една стая със сестра си Андреа, с която спим на двуетажно легло. Понякога спя на дивана на първия етаж, защото има повече място, макар че него пък се налага да го деля с котките ни Мармит и Мийтлоуф. (Брат ми Уил ги кръсти така. Мармит е черна, а Мийтлоуф е сива на тъмни райета.)
Във всеки случай приятелките ми определено щяха да ме зарежат, ако бяха наясно с положението ми и колко по-бедни сме в сравнение с тях. Когато започнахме да се движим заедно в началото на годината, за да не идват у дома, им казах, че правим основен ремонт на къщата: кухня, баня, всичко. Продължавам да им разправям за главоболията ни около майсторите, които все „се издънват“ с нещо. Това бе израз, който многократно бях чувала родителите им да употребяват.
Засега не са идвали много у нас, но когато се случи да наминат, извиненията ми звучат правдоподобно, защото къщата ни изглежда така, сякаш наистина е в ремонт. Стените са като на кръпки — осеяни с петна от бои тук и там, където сме опитвали различни цветове, без обаче да можем да си позволим да ги пребоядисаме. Няма пътеки по стълбите, а килимите в стаите са протрити. На места по пода има надигнати дъски. Цялата къща изглежда така, сякаш има нужда да се срине до основи и да се построи наново, така че историята ми никога не бе поставена под съмнение.
Понякога си мисля, че Джорджи може да се е досетила, но така и не е дошла да ми каже нещо. Поне засега. Ала макар момичетата да се отбиват рядко, ми е напрегнато, защото се опасявам, че Андреа, Уил или Дан неволно могат да разкрият лъжата ми. Така че гледам да се събираме у Меган, Хана или Джорджи. Казвам им, че вкъщи пак цари пълен хаос или че скелето не е стабилно, или пък че е спряла водата и други такива. Те се отнасят с такова разбиране, че чак ми е неудобно. Още повече че на Джорджи явно й харесва да идва у нас и все носи по нещо — я някой невероятен сладкиш, я скъпи шоколадови бисквити или пък любимия ми сок от бъз.
Всичките ми приятелки са супер мили. Канят ме на гости с преспиване у тях, когато се поувлека с историята за главоболията около майсторите. Като миналата седмица например — казах, че водопроводчикът е спукал тръба и че навсякъде е наводнено. Най-много обичам да ходя у Джорджи. Там е страхотно. Имат пет спални. А в къщата живеят само тя и майка й. И понеже Джорджи е единствено дете, на практика имат три свободни спални. Цели три. Иска ми се да можех да поживея у тях известно време, макар че дълбоко в себе си знам, че ще ми е мъчно за семейството ми и особено за котките. В сравнение с нашата, къщата й прилича на дворец. Когато съм там, се чувствам като принцеса. А и родителите й никога не й се месят. Не е като у дома, където не можеш да се усамотиш дори и в банята, тъй като все някой ще ти почука на вратата и ще ти каже да побързаш.
Някои дни, като днешния, е супер кофти да си беден. Петък е, дванайсети май. Вечерта всичко живо ще излезе и ще се кефи на топлото време. Със сигурност поне половината ми съученици ще бъдат навън. Ще отидат на кино, а после ще се мотаят насам-натам. Някои от по-големите момичета от нашето училище също ще бъдат там, перчейки се с новите си главозамайващи тоалети, които са си купили. Вероятно там ще има и момчета от гимназията „Марбъро“, която е по-надолу на същата улица. А аз трябва да пропусна купона, защото нямам достатъчно пари да отида.
Като станахме да се връщаме обратно в училище, неочаквано духна силен вятър, вдигайки прах и боклуци от двора.
— Олеле! — възкликна Джорджи, когато полата й се заметна от порива на вятъра. — Това пък откъде се появи?
— И идея си нямам — отвърна Мег, — но предлагам да бягаме.
Изведнъж още хартийки и опаковки се завихриха в миниторнадо из двора, докато учениците се прибираха в сградата. Листче хартия полетя към мен и се лепна на ръката ми. Тръснах го, но то се върна обратно. Всички се разсмяхме, понеже, когато го отмахнах за втори път, то сякаш продължи да ме следва, докато вървяхме към входната врата на училището. Танцуваше във въздуха зад мен и точно преди да стигна вратата, полетя право нагоре и покри лицето ми, така че нищо не можех да видя.