Дан беше сигурен, че ще може да ме направи щастлива, но грешеше. Никой човек не може да направи друг щастлив. Трябва двамата заедно да го направят. Вярвах, че той ме обича, но сега знам. че само това не е достатъчно. Трябваше и аз да го обичам.
И нека за погледнем истината в лицето – не може да се насилиш да обичаш някого, ако между вас няма химия.
ФАЛ ЙОХТАР, ЕНОРИЯТА НА АУХАД МОР
ОКРЪГ МАЙО. ИРЛАНДИЯ – 1932
Трета глава
Когато любовта с непокварена и чиста, тя е лесна. Идва бързо и мощно ктго градушка и често преминава бързо като нея. Тя изпълва сърцето ти, а когато си отиде, чувстваш огромна дупка, като празна пещера.
Съществува и другият вид любов. Тази, която идва толкова бавно, че мислиш, че не е любов. Всеки ден тя расте, но толкова незабележимо, че не го забелязваш. След като сърцето ти се изпълни е тази стара любов, то никога повече няма да бъде празно.
Аз познавах и двата вида. но все още не можех да избера едната пред другата.
Макар че много дълго време мислех, че съм я избрала.
В мига, в които очите ми се спряха върху Майкъл Тъфи, всяка любов, която бях изпитала до този момент, престана да има значение. Чувствах истинска жега да се разлива в кръвта ми, само като го погледнех. Кога то очите му за пръв път срещнаха моите, сякаш ме дамгосаха; от този миг нататък животът ми щеше да бъде подчинен на любовта ми към него.
През целия си живот, който беше дълъг и изпълнен с вълненията на съпруга, майка и баба, никога не забравих какво беше чувството да се влюбиш така моментално и безнадеждно. Бях готова да го последвам на другия край на света. Когато разбрах, че е невъзможно, целият ми младежки ентусиазъм и оптимизъм бяха унищожени.
Тази първа наша среща бе на spraoi6 в къщата на Кити Конлан. Кити имаше склонност към сватосване, а по онова време в Аухад Мор нямаше нищо друго за правене – само работа и очакване. Бедна, неплодородна земя и сурова история, белязана от глад. Безредици и неспирни кървави действия на окупация, което означаваше. че емигрирането в Америка бе почти задължително
Тези от нас, които оставахме у дома, бяхме осакатена общност; не знаехме дали сме по-щастливи да сме си у дома, когато по-голяма част от семейството и съседите ни бяха в Ню Йорк или Лондон. Понякога имах чувството, че ако стотиците хиляди, които бяха напуснали окръг Майо след големия глад, бяха взели по една шепа пръст със себе си, земята под нас щеше да се размести. Ние чакахме нашите мъже да се завърнат от събиране на лятната реколта картофи в Йоркшир, приключението се спотайваше в техните нови якета, а в лъскавите им кафяви портфейли се криеше охолство. Междувременно трябваше ла си търсим някакви забавления, такива каквито можем, освен да се гледаме едни други до втръсване.
Аз нямах нищо против да ме гледат. Бях безсрамна по природа. Някои ме мислеха за лекомислена, понякога – дори собствената ми майка.
– Тя иска сладко върху всичко! – спомням си, че се оплака на леля Ан през лятото, когато сестра й се върна от Америка. – На нея нищо не й е достатъчно. Иска всичко да става по нейния начин. Непрекъснато й повтарям: „Бернадин, животът е труден!” Но главата й е пълна с глупости.
Влюбването със сигурност минаваше в графата „глупости”. Хората през цялото време завързваха любовни връзки, но те рядко завършваха с брак. Браковете се сключват за земя, сигурност и пари. Да се ожениш по любов, беше безразсъдно и дръзко. Спомняйки си онова време, мисля, че майка ми сигурно се е тревожела, че моят идеализъм ще ме доведе до разочарования и накрая до отчаяние.
Бях единственото момиче сред трима братя, а баща ми беше пияница. В онези дни човекът нямаше стойност. Една жена зависеше от милостта на мъжа си, от това дали той иска да работи или не. Мързеливият мъж, без значение колко земя има, накрая ще стигне до просешка тояга, жена му ще стане просекиня и ще свърши в дом за бедни. А пияницата беше още по-лош, защото можеше да работи много, но харчеше всяка стотинка в кръчмата и вярваше, че има пълното право да го прави. Такъв беше и моят баща. Поради тази причина майка ми, освен че се грижеше за домакинството и къщата, работеше като робиня във фермата. Гледаше прасета за касапина в Балихаунис и продаваше яйца на бакалина в Килкели. Двамата мъже много внимаваха да поддържат контакти само с нея. Те знаеха какъв тип е баща ми, знаеха, че единственият източник на средства за нас са те. Добре че бяха свестни и честни хора, а добрите цени, които без съмнение плащаха на майка ми, отразяваха нейното отчаяние. Изпитанията и страданието промениха мама и тя се превърна в озлобена, прегърбена и затворена жена със склонност към заяждане. Беше нещастна. Можех да проумея злощастните обстоятелства, които я бяха превърнали в такава, и бях твърдо решена да ги избегна.