Кратас почервеня от гняв при последните ми думи.
— Ще съжаляваш за тези думи, тъй да знаеш! — закани ми се той.
— Чудесно — отвърнах му. Винаги съм обичал смелите и честни мъже. Толкова лесно се оставят да ги излъжеш.
Общо взето, нямах представа как ще изпълня обещанието си да открия Танус. Оставих Кратас да се оправя с махмурлука си и излязох из града поне да опитам. Обиколих всички места, в които навремето човек можеше да се сблъска с приятеля ми. Разпитвах къде ли не, давайки си сметка, че любопитството ми можеше да се стори някому подозрително. Колкото и умело да мислех, че съм се преобразил, винаги щеше да се намери кой да ме разпознае и издаде. Но на всяка цена трябваше да открия Танус. Нощта отдавна беше паднала, а аз продължавах да обикалям заспалите улици, докато и последните проститутки не започнаха да гонят пияните си клиенти.
Утрото ме завари на брега на реката. Борех се отчаяно със съня и се чудех къде ли съм пропуснал да проверя. Изведнъж високо над мен се разнесе птичи крясък. Вдигнах глава нагоре и на фона на златистото небе пред очите ми се откроиха силуетите на ято диви гъски. При вида им неволно си спомних за отминалите времена, когато тримата с Танус и господарката Лострис по цели дни ловувахме патици из блатата.
— Какъв съм глупак! — плеснах се по челото. — Ами, да, разбира се!
По това време на деня улиците вече се пълнеха с шумна тълпа, в която всеки с всекиго се бута и с всеки се надвиква. Тива е най-големият град в света и никой негов жител не пилее времето си току-тъй. Някои ще надуват стъкло, други ще обработват злато и сребро, трети ще тъкат ленено сукно или просто ще си изхвърлят нечистотиите. Търговецът се пазари, адвокатът лъже, жрецът пее, а проститутката се навърта из ъглите и попоглежда минувачите. Това е най-вълнуващият град и съм сигурен, че никъде другаде животът не е тъй интересен. Затова и го обичам.
Запроправях си път сред множеството. Трудно е да се опише врявата, която ме обграждаше. Из чаршията царствено се разхождаха богати купувачи и всички търговци се надпреварваха да им хвалят стоките си и да се пазарят за всяка дреболия. Въздухът беше изпълнен с всевъзможни миризми — на подправки, на плодове и зеленчуци, на месо и риба. Някои продаваха всичко прясно, но други се мъчеха да пробутат залежалата стока и вонята на развалените продукти бе непоносима. От всички страни мучаха крави или пък блееха кози, които не пропускаха да покрият улиците с изпражненията си. Хората не им отстъпваха и откритите канавки край къщите им отнасяха потоци нечистотии към майката-река.
За момент се замислих дали да не си купя някое магаре. Сега беше най-горещото време в годината, а пътят до блатата беше уморителен. Спрях се да огледам животните. Но в крайна сметка се отказах — не само от икономия, но и от страх, че изляза ли извън града, веднага ще привлека вниманието на Свраките с охраненото си животно. На такава цена нищо чудно да забравят религиозните си скрупули. Затова се задоволих да купя само няколко шепи фурми, самун хляб, една хубава кожена торба, в която да ги сложа, и, разбира се, кратунка за вода. После поех по тесните улички и се насочих към портите на града.
Тъкмо да изляза пред тях, когато тълпата пред мен се раздвижи. Отнякъде се показаха войници, които блъскаха наляво и надясно с дръжките на копията си, за да разпръснат тълпата. След тях вървяха шестима роби, които, подтичвайки, носеха на гръб голяма и красива носилка. Бях притиснат до някаква стена и макар добре да разбирах кой е начело на войниците и кой се вози в носилката, нямаше как да избягна срещата си с тях.
За миг ме обзе паника. Расфер може би нямаше да ме разпознае под перуката, но знаех, че както и да се маскирам, никога не бих могъл да се скрия от погледа на господаря Интеф. Огледах се с надеждата все някъде да намеря прикритие. Близо до мен стоеше възрастна робиня с гърди, големи като амфори, и гръб на хипопотам. Пристъпих незабелязано няколко крачки встрани и се сгуших зад нея. Смъкнах перуката над очите си и чак тогава отново погледнах над рамото й.
Въпреки всичките ми страхове, не можех да не изпитам професионална гордост, като гледах как толкова скоро след операцията си Расфер се е изправил на крака. Той водеше войниците срещу мен, но едва когато се изравнихме, забелязах как половината му лице се е стопило. Сякаш главата му е била от восък и някой е приближил до нея огън. Беше следствие от трепанацията, което и най-големият майстор понякога не може да избегне. Другата половина обаче си беше непокътната. Расфер винаги си е бил чудовищно грозен, но сега предполагам всяко дете би умряло от ужас, ако го погледнеше.