— Говоря ти самата истина, господарке. Докато се прибирах от храма, слушах как името ти е на всяка уста. И всички говореха едно и също: че никога не били чували някой да пее тъй добре. Сигурен съм, че си спечелила сърцата им завинаги.
— Не ща да слушам — заяви тя, но си личеше, че гневът й отминава. — Всъщност дори имах чувството, че тази вечер пея ужасно. Поне на едно място гласът ми съвсем падна, а на няколко пъти се получи направо фалшиво…
— Длъжен съм да ти възразя, господарке. Никога не си пяла по-добре. И колко беше красива само! Целият храм се озари от присъствието ти!
Не мога да нарека господарката си суетна, но все пак си е жена.
— Ти си ужасен човек! — отчаяно възкликна тя. — Този път наистина бях готова да те накажа. Но сега ще дойдеш при мен и ще ми разкажеш всичко. Толкова съм развълнувана, че сигурно цяла седмица няма да заспя.
Тя ме хвана за ръката и ме отведе до леглото си, като в същото време заговори за Танус. Навярно си бил спечелил любовта на всички, включително и на самия фараон, с прекрасната си игра и безстрашната си реч. Пък бебето Хор се било изпишкало върху робата й, а тя не можела да разбере дали наистина е пяла както трябва, или аз просто така си говоря…
Най-накрая се принудих да я прекъсна:
— Господарке, скоро ще съмне, а на сутринта заедно с целия двор ще трябва да придружим фараона на другия бряг при посещението на гробниците. Трябва да си починеш, ако искаш да изглеждаш добре на това важно събитие.
— Не ми се спи, Таита — възрази ми тя и продължи да говори. Но само след няколко минути заспа насред изречението си и обори глава върху рамото ми.
Внимателно положих главата й върху дървената поставка и я покрих със завивката от маймунски кожи. Не можах да устоя на изкушението и останах да я погледам още известно време, преди да се оттегля. Най-накрая леко я целунах по бузата. Тя не отвори очи, но сънено прошепна:
— Мислиш ли, че утре ще ми се удаде възможност да говоря с фараона? Само той ще може да попречи на баща ми да изпрати Танус надалече.
Нямаше как да й отговоря веднага, но докато измисля какво да й кажа, тя вече беше заспала дълбоко.
На сутринта едва успях да се надигна от леглото. Струваше ми се, че само съм затворил очи и е трябвало пак да ги отварям. Образът ми в бронзовото огледало насреща не ме радваше никак, а очите ми бяха зачервени. Набързо се гримирах, колкото да прикрия каквото мога от печалното си състояние — покрих сенките под очите си с дебел пласт черен прах, а бледото си лице — с антимонова пудра. Двама от робите ми сресаха косата, и то толкова добре, че докато изтичам до личния кей на великия владетел, където стоеше закотвена голямата царска ладия, и настроението ми вече се беше пооправило.
Бях от последните дошли на кея, но като че ли никой не забеляза закъснението ми, дори и господарката Лострис, която вече се беше качила на палубата. За миг се спрях да я погледна.
Беше поканена да пътува заедно с жените на фараона. В тях се включваха не само съпругите му, но и многобройните му наложнички, както и всичките му дъщери. Именно последните бяха най-важната причина фараонът да е нещастен: толкова много дъщери — от едва прохождащи до моми за женене, а сред тях нямаше нито един син. Как щеше да се запази безсмъртието на фараона, ако нямаше кой да продължи мъжката му линия?
Трудно беше да се повярва, ме Лострис също като мен е спала само час-два, защото отдалеч изглеждаше свежа и жизнена като пустинните рози в градината ми. Дори сред толкова красавици, подбирани специално от пратениците на фараона или пък изпращани като данък от сатрапите на пограничните области, Лострис беше като лястовица, попаднала сред ято дребни пустинни чучулиги.
Погледнах и за Танус, но флотилията му отдавна беше отплавала нагоре по течението, готова да ескортира ладията на фараона при преминаването на реката. Слънцето блестеше толкова силно, че беше невъзможно човек да си задържи погледа нататък.
В този миг се дочуха барабаните и тълпата се обърна, за да види как фараонът тържествено слиза от двореца към ладията.
Тази сутрин на главата си той носеше само намеса — леката корона от колосан и нагънат ленен плат, която се държеше с помощта на златната лента на уреуса. На челото му стоеше диадема — златна кобра с блестящи очи от гранат. Кобрата символизира властта на фараона над живота и смъртта на неговите поданици. Той не носеше жезъла и камшика, а само златния си скиптър. След двойната корона тази диадема беше най-ценното от всички царски съкровища и се говореше, че е на повече от хиляда години.