Въпреки тържествеността на случая фараонът не носеше грим. На безпощадните лъчи на слънцето Мамос не привличаше погледа с нищо. Той представляваше просто някакво низше божество, отдавна забравило младостта си, с малко закръглено шкембенце, което подскачаше над полата, и многобройни бръчки по лицето, породени от постоянните тревоги.
Минавайки покрай мен, той явно ме позна, защото леко ми кимна. Аз веднага се проснах върху камъните, при което той спря и ми даде знак да се приближа. Допълзях до него и три пъти ударих с чело земята в краката му.
— Не си ли ти, Таита, поетът? — попита ме той с тънкия си гласец.
— Аз съм Таита, робът, Ваше Величество — отговорих му. Понякога човек трябва да се покаже преди всичко скромен. — Но също така съм и посредствен драскач.
— Е, Таита, миналата вечер „драскачествата“ ти произведоха доста добро впечатление. Никога не ми се е случвало да се забавлявам толкова. Ще издам указ, с който „посредственото“ ти творение занапред ще се превърне в официалната версия.
Той обяви това достатъчно високо, за да го чуе целият двор, и при думите му лицето на господаря Интеф, който вървеше малко след него, засия от удоволствие. Тъй като аз бях негов роб, честта бе по-скоро за него, отколкото за мен. Но фараонът все още не беше свършил със скромната ми особа.
— Кажи ми, робе Таита, не беше ли ти същият онзи лекар, който наскоро ми предписа рецептата си?
— Ваше Величество, наистина аз съм онзи твой покорен роб, който има смелостта да се занимава и с медицина.
— Тогава кога очакваш най-сетне лечението ти да даде ефект? — попита тихо, така че само аз да чуя въпроса му.
— Ваше Величество, събитието ще се случи точно девет месеца, след като изпълниш всички условия, които ти поставих. — И щом вече разговаряхме като лекар и пациент, осмелих се и аз да го попитам: — А ти спазваш ли диетата, която ти предписах?
— Кълна се в дебелите цици на Изида — възкликна той, като неочаквано ми намигна, — така съм се натъпкал с бичи ташаци, че се чудя как още не съм почнал да муча, щом някое стадо крави мине покрай двореца.
Фараонът беше в добро настроение и аз си позволих дори малка шега.
— А фараонът не е ли успял още да намери телицата, за която му говорих?
— Уви, докторе, не се оказа толкова лесно, колкото изглежда. Най-хубавите цветя обикновено биват посетени първи от пчелите. Доколкото си спомням, ти сам подчерта, че трябва да е недокосната, нали така?
— Да е девствена и недокосната от мъжка ръка и да не е изминала година от разцъфтяването на червената й луна — бързо допълних, така че рецептата ми да стане възможно най-трудна за изпълнение. — Срещнал ли си някоя, която да отговаря на това описание, Ваше Величество?
Изражението му отново се промени и той се усмихна замислено. Тъй като обикновено на лицето му се четеше меланхолия, тази усмивка ме изненада.
— Ще видим — промърмори той, — ще видим.
След това се обърна и се покатери по стълбата на палубата. Господарят Интеф се изравни с мен и ми направи знак да застана плътно до него. Така и аз се качих на палубата.
През нощта вятърът беше утихнал, тъмните води на реката бяха застинали и само течението нарушаваше спокойствието им със своите вълни и водовъртежи. При тези условия дори Нембет би могъл с лекота да премине реката, но въпреки това флотилията на Танус така се беше подредила, сякаш началникът й се готвеше отново да му се притече на помощ.
Веднага щом се качихме на палубата, господарят Интеф ме дръпна настрана.
— Все още не си изгубил способността си да ме изненадваш, скъпи — прошепна той и ме стисна за ръката. — И то точно когато започвах сериозно да се съмнявам в лоялността ти.
Тази внезапна проява на добронамереност ме свари съвсем неподготвен, защото още ме пареха белезите от Расферовия камшик. Наведох глава, за да не вижда лицето ми, и зачаках той да ми подскаже за какво става дума, преди да съм направил някоя грешка. Не ми се наложи да чакам дълго.
— Аз да бях седнал, никога нямаше да напиша за Танус по-подходящо обръщение към фараона. Там, където оня глупак Расфер се провали позорно, ти успя.
Едва сега всичко си дойде на мястото. Той мислеше, че аз съм авторът на брътвежите на Танус и че съм ги написал, за да услужа на господаря си. Явно не беше чул предупредителните ми викове в храма, иначе мнението му сигурно щеше да бъде съвсем друго.