— Щастлив съм, че ти си щастлив — прошепнах му в отговор. Изпитах невъобразимо облекчение. Привилегированото ми положение още не беше заплашено. В този миг не мислех за собствената си кожа — така де, не мислех само за нея, а за Танус и Лострис. При онези буреносни облаци, които надвисваха над главите им, и двамата щяха да имат изключителна нужда от помощта и закрилата ми. Благодарен бях, че все още можех да им помогна.
— Смятах го за свой дълг и нищо повече — допълних, като още не знаех какъв късмет съм извадил.
— Сам ще се убедиш, че умея щедро да се отблагодарявам — продължи господарят Интеф. — Спомняш ли си онова парче земя край канала, зад храма на Тот; навремето доста го обсъждахме.
— Да, господарю, спомням си го.
И двамата знаехме много добре, че вече десет години мечтаех за въпросното място. Би било прекрасно убежище за един писател, който иска да твори на спокойствие.
— От днес е твое. Още на следващото заседание в двореца можеш да ми донесеш попълнен нужния акт, за да го подпиша.
Да си призная, начинът, по който встъпвах във владение на тъй желания имот, не само че ме изненадваше, но и малко ме плашеше: излизаше, че съм спечелил благоволението на господаря си с цената на предателство, вярно измислено, но все пак предателство спрямо най-добрия си приятел. За миг дори се замислих дали да не откажа подаръка — но само за миг. И докато се оправя след преживяния шок, вече бяхме прекосили реката и навлизахме в устието на канала, които водеше през долината към големия погребален комплекс на фараона Мамос.
Аз самият бях ръководил прокопаването на канала с почти символичната помощ на царските архитекти. Практически отдавна бях подготвил цялата сложна операция по пренасянето тялото на фараона от мястото, където той щеше да се прости със земния живот, до погребалния комплекс, където трупът му трябваше да бъде мумифициран.
Когато го проектирах, изхождах от мисълта, че обичният ни фараон ще се раздели с човешката си същност някъде в двореца си на малкото и живописно островче Елефантина. Следователно тялото му щеше да бъде пренесено до гробницата по реката с царската ладия. Бях проектирал канала достатъчно широк, за да маневрира спокойно в него толкова огромен съд като нея. И сега тя се провря леко, като меч, който се прибира в ножницата си.
Прав като острието на камата ми, каналът прорязваше черната глинеста почва на крайречната долина, две хиляди крачки навътре, за да достигне подножието на голите пустинни хълмове. Десетки хиляди роби бяха работили с години да го прокопаят и да усмирят с каменни диги водите му. Щом ладията се вмъкна в канала, от двата бряга се завтекоха двеста по-яки роби. Грабнаха въжетата, които им подхвърлиха от носа, и плавно я задърпаха навътре към сушата. Докато вървяха в стройни редици напред, те подеха тъжните песни, с които придружаваха всекидневния си труд. Селяните, които работеха до канала, оставиха всичко и хукнаха да ни посрещат. Стълпиха се покрай брега и докато величествената ладия отминаваше, се разнасяха приветствия и благословии към фараона, съпроводени с ентусиазирани ръкомахания.
Най-сетне достигнахме каменния кей пред строящия се храм, където робите завързаха здраво въжетата за коловете. Толкова прецизен беше моят проект, че стълбата, по която се слизаше от палубата на брега, се оказваше точно срещу главната порта на храма.
Щом огромната ладия се успокои и застана неподвижно, един войник се изправи на носа и наду с все сила своя рог от газела. Решетката, която затваряше храма, бавно се издигна и пред очите ни се разкри царският саркофаг. Около него се бяха насъбрали балсаматорите, облечени в пурпурни роби, а зад тях, в редица — петдесетте жреци на Озирис.
Те подеха тържествена песен и започнаха да бутат огромния саркофаг. Понеже още не му бяха монтирани колелата, използваха дървени греди, които нареждаха по пътя към ладията. Бяха си наумили на всяка цена да го качат на палубата. Фараонът пляскаше възторжено с ръце и с нетърпение чакаше да се приближат, за да разгледа отблизо необикновеното съоръжение.
Аз лично нямах нищо общо с тази приумица. Всичко беше дело единствено на жреците. Достатъчно е да отбележа само, че на ярката слънчева светлина златното покритие на саркофага блестеше толкова силно, че дразнеше окото не по-малко и от самата му форма. Под тежестта му жреците едва си поемаха дъх и докато успеят да го вдигнат на палубата, се обляха в пот. Дори огромната лодка се заклати под непредвидения товар. С това злато можеше да се купи жито, с което да се напълнят всички хамбари в Горното царство; то щеше да стигне за построяването и екипирането на поне петдесет бойни флотилии, като при това би останало и за заплата на войниците за десет години напред. Неспособният човек често прибягва до блясъка и разкоша, за да прикрие своята некадърност. С този материал аз бих направил нещо съвсем различно.