— Господарю, господарю! — опита се да го възпре Кратас. — Не ходи при фараона. Това ще означава сигурната ти смърт. Вече разговарях с останалите началници в дружината. Всички сме с теб. Цялата армия е с теб. Само ни дай знак и до сутринта вече ще сме те направили фараон.
— Ушите ми остават глухи за твоите слова — спокойно му отвърна Танус, но в гласа му можеше да се различи заплашителна нотка. — Ала само този път, Кратас, син на Майдум. Следващия път, когато заговориш за държавна измяна, със собствените си ръце ще те предам на гнева на нашия владетел.
След което насочи вниманието си към мен и ме дръпна настрана:
— Твърде късно е, приятелю. Боговете не са съгласни с нашия план. Трябва да се доверя на благоразумието на фараона. Ако той наистина е бог, ще прочете какво пише в сърцето ми и ще разбере, че никога не съм замислял нищо лошо срещу него.
Той само леко ме докосна по ръката, но този жест значеше повече и от най-здравите му прегръдки.
— Иди при Лострис, кажи й какво се е случило и защо се е случило. Кажи й, че я обичам и че каквото и да стане, никога няма да престана да я обичам — в този живот или в другия. Кажи й, че ще я чакам, ако трябва и цяла вечност.
Танус прибра меча си в ножницата и с празни ръце се приближи към човека с печата.
— Готов съм да изпълня повелята на своя фараон — простичко му рече той.
Зад него войниците зароптаха и някои започнаха да удрят с мечове по щитовете. Той обаче се обърна към тях и с един-единствен жест ги успокои. След което стражата го наобиколи и начело с Нетер всички забързаха по пътеката обратно към некропола.
Изчаках малко и от известно разстояние последвах Танус. В лагера всички кипяха от гняв и горчивина. Щом се прибрах в града, първата ми работа беше да отида до покоите на господарката Лострис. Но за свой ужас трябваше да открия, че там бяха останали само трите робини. Чернокожите девойки с присъщата си вялост и отпуснатост се бяха заели да прибират вещите на господарката си в сандък.
— Къде е господарката ви? — запитах аз.
Най-възрастната и най-нахалната от трите подигравателно ми отвърна:
— Там, където не можеш да я откриеш никога, евнухо.
Другите само се закискаха на думите й. Всички те винаги са ми завиждали за благоволението, с което се ползвах пред Лострис.
— Или ще ми отговориш на въпроса, дяволице, или ще ти напляскам лъскавия задник.
Вече го бях правил веднъж, така че тя предпочете да не си създава неприятности.
— Отведоха я при фараона — измънка под носа си. — Там никой не те знае. Въпреки че ти ги няма топките, пазачите никога няма да те допуснат при царските жени.
Беше права, разбира се, но все пак трябваше да опитам. Господарката ми се нуждаеше от мен.
Опасенията ми се оправдаха. Пазачите се оказаха непреклонни. Много добре знаеха кой съм, но бяха получили заповед да не допускат никого, дори и най-близките хора на Лострис.
Предложих им златен пръстен, за да ги подкупя, но в крайна сметка единственото, което постигнах, беше да склоня един от пазачите да й занесе писмо от мен. Надрасках го на къс папирус. Не можех да пиша много — просто няколко думи за кураж. Не смеех нито да й съобщя в каква опасност е попаднал Танус, нито дори да спомена името му. И все пак трябваше да й предам любовта и загрижеността му. В крайна сметка това струваше много повече от златото, което дадох посланието ми да достигне до нея. По-късно обаче научих, че пръстенът ми е отишъл на вятъра и тя така и не е получила писмото ми. Няма ли вече на кого да се довери човек в тази пропаднала страна?
Не ми беше писано да видя Танус или господарката Лострис чак до последната вечер на празненствата.
Празненствата завършиха в храма на Озирис. Имах отново чувството, че в претъпкания двор се е събрало цялото население на Великата Тива. Бях притиснат от всички страни и в непоносимата жега едва дишах.
Последните две денонощия почти не бях мигнал от тревоги и напрежение и сега с мъка се държах на краката си. Не стига, че не знаех нищо за съдбата на Танус, ами и господарят Интеф ме натовари с непосилната задача да подготвя сватбеното тържество на фараона и новата му избраница — задължение, което, сами разбирате, ми беше повече от противно. Държаха ме настрана от господарката ми, а това вече не можех да понеса. Дори и момчетата около мен се бяха разтревожили за здравето ми. Говореха, че никога досега красотата и самочувствието ми не са били така накърнени.
На два пъти, докато слушах безкрайната реч на фараона, усещах как се олюлявам. Успях да надвия умората и стоически изслушах докрай празните приказки и полуистините, с които той се мъчеше да представи положението в царството и да поуспокои тълпата.