Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец
На брат ми Алън и сестра ми Джудит
1.
Никога не съм обичал да работя на ново място. Не знаеш как да се вмъкнеш или измъкнеш незабелязано, не си наясно какви инструменти ти трябват за достъп до обекта, нито къде ще биеш на очи и къде можеш да се слееш с фона или да изчезнеш в тълпата.
За да увелича шансовете си, започвам с проучване на зоната отдалече, навлизам едва когато съм се сдобил с максимално много сведения и винаги пристигам достатъчно рано, за да опозная терена, преди да е настъпило времето за действие. Подобни тактики са ми позволили да оцелея и дори да постигна умерено благоденствие след повече от четвърт век занимания с онова, в което съм най-добър.
Но този път подготовката бе по-скоро навик, отколкото необходимост. Първо, не изпълнявах задача; бях приключил с онзи живот. Почти приключил всъщност. Оставаше ми да свърша само още нещо — нещо голямо, но засега не исках да мисля за него. Барселона трябваше да е малка забежка — не бизнес, а удоволствие, и мъничко се тревожех, че някаква част от ума ми сякаш не схващаше разликата.
И все пак в непозната среда всички сме склонни да се осланяме на навика, затова неволно превключих на обичайния си подход. А трябваше да си давам сметка колко е глупаво. Барселона наистина ми бе непозната, но истинската територия, в която опитвах да се ориентирам, не е нанесена на никоя карта.
Хванах полет на JAL с междинно кацане в Амстердам и през една мека зимна привечер пристигнах на барселонското летище „Ел Прат“ само с невзрачна пътна чанта в ръката и евтиния костюм на гърба си. Обут бях в съвсем обикновени кафяви кожени мокасини, закупени от мъжкия отдел на универсалния магазин „Аояма“; очила със стоманена рамка и обикновени стъкла прикриваха лицето ми; в джоба си носех пътеводител на японски. През първите си дни в този град щях да бъда анонимен разведен чиновник с отдавна пораснали деца, който търси нещо малко по-вълнуващо от миналогодишното туристическо пътешествие до Хаваите или Сайпан. Когато пристигнеше Дилайла, щях да си избера друга маска.
Служителите от хотел „Льо Меридиен“ на улица „Лае Рамблас“ говореха английския с колоритна каталунска звучност и съвсем бавно, както им подсказваше собственият ми говор — колеблив и неуверен, със силен японски акцент. Определено бях влязъл в образа. Наследил съм японските черти по бащина линия, а скромният американски принос на майка ми бе прикрит с пластична операция преди много години. Поведението също ми се удаваше с лекота. Бях разполагал с цял живот, за да усвоя театралното майсторство — вярно, не е актьорски курс, но оцелееш ли колкото мен в един наистина кървав занаят, неминуемо научаваш някой и друг трик.
Чувствах се уморен. На трийсет години смяната на часовите пояси изобщо не ме вълнуваше, на четирийсет взе да ми пречи, а сега я усещах по-остро от когато и да било. Отидох право в стаята, поръчах вечеря от рум сървиса, взех си гореща вана и цяла нощ дремах на пресекулки.
Събудих се на разсъмване. За пръв път идвах в Барселона и исках да видя града призори, преди да стане от леглото и да се гримира. Набързо си пуснах душ и излязох тъкмо когато слънцето надникваше иззад хоризонта. Докато минавах покрай витрината на фоайето, огледах улицата, после проверих позициите за засада пред хотела. Всичко изглеждаше наред.
Излязох на „Лас Рамблас“ и спрях. Дъхът ми оставяше едва забележими мъгливи облачета в прохладния утринен полъх откъм морето. На десетина метра от мен трима мъже с работни гащеризони и гумени ботуши навиваха мокър маркуч; паветата наоколо бяха още влажни от работата им. Стоях мълчаливо, без да привличам вниманието им. Те приключиха с маркуча, качиха се в служебния камион и потеглиха. Когато шумът на двигателя заглъхна, настана пълна тишина и аз се усмихнах, доволен, че поне за малко градът ще е само мой.
Бавно закрачих на изток към готическия квартал Бари Готик. Усещах, че съм дошъл в крехкото междуцарствие след напускането на последните нощни скитници и преди идването на първите утринни посетители; спрях и се насладих на чувството да бъда посветен в тайния преход. Побродих насам-натам, слушайки звука на стъпките си по тесните каменни улици, вдъхвайки с удоволствие аромата на прясно изпечен хляб и току-що смляно кафе, гледайки как хората от квартала постепенно излизат иззад вековните фасади на своите поочукани, но непоклатими жилища, за да започнат новия ден.
След като закусих с кроасани и кафе кортадо, посетих знаменития магазин за кухненски прибори „Ханиветерия Рока“, за който бях чел, докато подготвях пътуването. Там, сред самобръсначки от алпака, стоманени ножици и други подобни стоки, си избрах сгъваем нож „Бенчмейд“ с осемсантиметрово острие. От около година бях свикнал да нося нож и не се чувствах спокоен, ако нямах подръка нещо остро.