Пиколото държеше чантата ми и изчакваше с професионална дискретност. Гледката бе наистина впечатляваща и навярно вече не го изненадваше, че хората спират да се насладят на мига на пристигането. След като се уверих, че всичко е наред, аз кимнах и го последвах навътре.
Фоайето беше светло, а и уютно, цялото от варовик, орехово дърво и стъкло. Няколкото кресла в ъгъла бяха свободни. Изглежда, нямах компания. Продължавах да бъда нащрек, но напрежението ми поспадна.
Красива жена с изискан костюм ми донесе чаша газирана вода и попита как съм пътувал. Отговорих, че всичко е било чудесно.
— А името ви, сър? — попита тя на английски с лек каталунски акцент.
— Кен — представих се с името, което бях казал на Дилайла. — Джон Кен.
— Разбира се, мистър Кен, очаквахме ви. Вашата спътничка вече пристигна — тя кимна на младия администратор, който веднага се приближи да й подаде ключ. — Запазили сме ви стая 309 — според мен най-хубавата в хотела заради изгледа. Вярвам, че ще ви хареса.
— Не се съмнявам.
— Да повикам ли някого да ви помогне за чантата?
— Не, благодаря. Бих искал да пообиколя, преди да се кача в стаята. Да огледам хотела. Чудесен е.
— Благодаря, сър. Моля, обадете се, ако ви потрябва нещо.
Кимнах и се отдалечих. Известно време „обикалях“ партера, проверявайки всичко — магазинчето за сувенири, сумрачния бар, широкото стълбище, многобройните асансьори, — и не открих нищо нередно.
Изкачих се по стълбището до третия етаж, спрях пред номер 309 и се ослушах. Зад вратата цареше тишина. Оставих на пода чантата и празната чаша, свалих си сакото, клекнах и шумно пъхнах ключа в ключалката. Нищо. Вдигнах сакото пред вратата и я открехнах. Пак нищо. Ако вътре имаше стрелец, значи беше много дисциплиниран. Бързо надникнах й отдръпнах глава. Видях само къс коридор и част от стаята отвъд него. Не забелязах движение.
Изправих се, измъкнах от джоба си автоматичния нож и тихичко го отворих. Прекрачих навътре и подвикнах:
— Ехо!
Никакъв отговор. Никакъв звук. Пуснах вратата да се затвори. Тя звучно щракна зад гърба ми.
— Ехо! — подвикнах отново. Тишина.
— Странно… май съм сбъркал стаята — промърморих аз така, че да ме чуят.
Отворих вратата и пак я затворих. Ако някой дебнеше, по звука би решил, че съм излязъл. Все същата тишина.
Прокраднах се на пръсти по коридорчето, спирайки след всяка крачка да се ослушам. Новите ми обувки „Кампър“ с мека подметка не издаваха нито звук по полирания дървен под.
От края на коридора вече виждах цялата стая, освен банята. Вратата на гардероба беше отворена. Вероятно работа на Дилайла — знаеше, че ще подходя тактически, и искаше да ми облекчи задачата, но все още не бях уверен.
На видно място върху безупречно бялото покривало на леглото лежеше бележка. Не се поддадох на изкушението. Ако аз бях подготвил засадата, щях да я сложа точно там и да застрелям обекта от балкона или от банята, когато пристъпи да я прочете.
Стъклената врата на балкона беше затворена, завесите дръпнати настрани и не видях навън да има някого. Навярно пак Дилайла се опитваше да ми свали кръвното.
Сега оставаше само банята и аз започнах да се отпускам. При разчистването на стая, особено ако разполагаш само с нож, а другият може да е въоръжен с пистолет, най-трудното е да прекосиш „гибелния тунел“, където противникът има доминираща позиция и чиста линия за стрелба. При това положение фактът, че съм свел точките за засада до една-единствена позиция в банята, значително намаляваше уязвимостта ми.
Пристъпих отстрани до отворената врата на банята. Спрях и се ослушах. Пълна тишина. Размахах сакото пред вратата, за да видя дали няма да привлече изстрел — нищо — после нахълтах вътре. Банята беше празна.
Въздъхнах дълбоко, минах покрай стъклената кабинка на душа и спрях пред прозореца. Гледката наистина бе зашеметяваща: от едната страна градът и морето, от другата заснежените върхове на Пиренеите. Няколко минути гледах навън, оставяйки напрежението да се разсее.