— Надявам се.
Седнах на мястото се във влака и след пет минути потеглихме. Целият бях мокър от пълзенето през Вонделпарк и треперех от студ, гърдите ме боляха. Исках само да отида на топло и сухо място и да поспя.
Опрях глава на стъклото. Когато светлините на града изчезнаха зад мен и навън стана по-тъмно, отражението ми се появи в стъклото.
От толкова време се питах дали имам избор и непрекъснато си отговарях с „не“. Но може би по-важният въпрос беше защо нямах избор. Защо винаги се поставях в положение, в което нямах друга алтернатива, освен да убивам.
Какво беше казал Хенри Форд? „Можете да имате всички цветове коли, стига да са черни.“
Стори ми се че чух гласа на ледената си същност: Можеш да направиш всеки избор, който поискаш, стига да е мой.
Може би. Но бях направил поне един правилен избор, в Ню Йорк, когато тръгнах след приятеля на Мидори. И може би точно в момента правех още един, като отивах при Дилайла.
Спомних си онези две малки думи, които ми беше казала, на които аз не отговорих. Ще измисля нещо, може дори да е онова, което тя нарече „традиционен отговор“, макар че дори мисълта за него ме плашеше. Бях й казал, че имам нужда от нея, за да намеря пътя обратно, и докато се взирах в призрачното отражение в прозореца, разбирах, че наистина имам нужда от нея, че без нея щях просто да се предам на ледената си същност. Щеше да е много лесно. Част от мене дори го искаше.
Но имаше нещо, което исках повече. А с Дилайла…
Точно това беше тайната. С Дилайла.
Ледената ми същност беше самотна душа. Защо се борех с нея сам? Тя точно това искаше, самата същност на борбата се превръщаше в нейна победа. Но аз имах съюзници, сред тях най-важният беше Дилайла. Може би ако успеех да проявявам по-малко глупост и да започна да приемам помощта, която ми предлагаха, ще съумея да обърна резултата в моя полза.
Нямаше нужда да убивам ледената си същност. Дори нямаше нужда да се боря с нея. Просто трябваше да развивам себе си, така че тя да става по-малка част от мен.
Не знаех как точно ще стане това и бях прекалено уморен, за да го измисля точно в този момент. Но не се налагаше да го измислям сам. Това беше важното.
Затворих очи. Отражението все още си беше там, на прозореца. Но аз не го виждах. А засега това беше достатъчно.