— Понякога трябва да поемаш рискове, ако искаш да свършиш работа — отбеляза той.
Останалите дори не го погледнаха. Те от известно време изразяваха недоверието си към него чрез езика на тялото и Драно го беше разбрал. Затова стоеше отделно от тях — усещаше, че не е добре дошъл. И глупавите му критики бяха просто погрешно насочен вик за внимание, желание да бъде приет в група, към която искаше да принадлежи.
Внезапно Хилгър осъзна защо крие от хората си информация, която им беше необходима, за да планират операцията. Защото бе наясно, че на този смешник не може да се има доверие. И вместо да намери решение на проблема, се примиряваше с надеждата, че той сам по някакъв магически начин ще се разреши. След като проумя всичко това, реши, че е по-добре да действа късно, отколкото никога. Човекът трябваше да изчезне.
Обърна се към Демеер.
— Колко души са ни необходими за операцията?
— Трима е абсолютният минимум — отвърна Демеер, без да се замисли, и Хилгър разбра, че едрият белгиец беше толкова бърз с отговора, защото вече знаеше какво се върти в ума му. — С четирима ще ни е по-лесно, а с петима ще успеем на сто процента.
Хилгър кимна.
— Добре. Значи сме във форма. — Хвърли поглед зад Драно. — Би ли дръпнал пердето? — помоли. — В краищата има пролуки, не бива така.
Драно се обърна да оправи пердето. И без останалите си недостатъци, заради които щеше да бъде дисквалифициран, абсолютната липса на представа какво му предстои щеше да е достатъчна, за да го премахнат.
През двете секунди, в които застана с гръб към тях, Хилгър посегна с дясната си ръка към своя зигзауер, който носеше за всеки случай в кобура на глезена си, грабна възглавница с лявата и я постави около дулото на пистолета, като държеше краищата й около дясната си китка, така че напълно да скрие оръжието. Вдигна и двете ръце и се прицели в главата на Драно.
Драно се обърна. Видя възглавницата и начина, по който Хилгър я държи. Без да му дава време да обработи информацията или да реагира по някакъв начин, Хилгър натисна спусъка. Чу се приглушен изстрел и на челото на Драно се появи малка тъмна дупка. Тялото му потрепери като на стреснат човек, след това се олюля и падна на пода.
Звукът от изстрела беше силен, но не чак толкова. Зигзауерът беше 380-и калибър, по-малък от 375-калибровия, който Хилгър ползваше основно. Избра правилно резервния, защото вдигаше по-малко шум. А и възглавницата приглуши още повече изстрела. Може би човекът в съседната стая е вдигнал глава и се е почудил какво е чул току-що, но след като не последва нищо, най-вероятно се е върнал към чукането или свирката, или каквото там го беше довело на това място.
Драно лежеше по гръб със сгънати под тялото му крака и отворени очи. От дупката в челото по лицето му започна да се спуска тънка струйка кръв, нищо особено. Другата причина Хилгър да избере малкия пистолет беше и по-малката вероятност куршумът да излезе през тила на Драно, което щеше да оплеска стаята с кръв.
Демеер извади няколко салфетки от кутията на нощното шкафче, коленичи и с палеца си натъпка хартията в дупката на челото, като преди това обърса струйката кръв. Хилгър кимна едвам доловимо в знак на възхищение. Демеер не беше никак нафукан. А и нямаше нужда, беше твърд като скала. Колко ли души можеха така спокойно да предотвратят изливането на кръв?
Хилгър вдигна и прибра в джоба си празната гилза, след това спусна предпазителя на пистолета и го пъхна в кобура на глезена си. В стаята настъпи тишина, докато мъжете се ослушваха за реакции и знаци, че някой се интересува какво се е случило. Такива нямаше.
— Май Драно се гътна — каза Панчо.
И заедно с Демеер се разсмяха. Само Гътри изглеждаше притеснен. Но пък той не беше с Хилгър толкова дълго, колкото останалите.
— Е — обади се Панчо, — радвам се, че оправи тази работа. Едвам се въздържах да не го направя аз.
Хилгър кимна.
— Трябваше отдавна да се погрижа.
— Не се притеснявай — отвърна Панчо и сви рамене. — Не ми се ще лесно да взимаш такива решения.
И те пак се засмяха. После Хилгър каза:
— Като свършим, извади вана, натовари го в него и го откарай до яхтата. Пробий му дупки и го хвърли в морето. Четиримата ще сме си по-добре, отколкото със слабо звено като него.
Всички кимнаха. Демеер покри трупа с одеяло и седна на леглото.
— Добре — поде Хилгър след малко. — Докс… не е крайната цел. Ако беше, щяхме да си работим спокойно. Но нашият интерес към него е вторичен.
Панчо се приведе напред и главата му се сниши, сякаш се опитваше да се съвземе от нокаут.
— Значи той е свръзката ни с някой друг?