— А какъв е вторият проблем? — попита Гътри.
Хилгър сви рамене.
— Засега нека само кажем, че се съмнявам да свърши доброволно това, за което ми трябва. Докс му е приятел, един от малкото. Това означава, че Докс знае как да се свърже с него и че е лостът, с който ще принудим Рейн да ни сътрудничи.
— Толкова ли са близки? — учуди се Гътри.
Хилгър кимна.
— Виждал съм Докс да изнася Рейн на рамо по време на престрелка в пристанището Квай Чунг в Хонконг. Ставаше въпрос за пет милиона долара и Докс се отказа от тях, за да спаси партньора си, когато го простреляха. Така че — да, бих казал, че са много близки.
— Това, което си намислил — започна Панчо, — за което ти трябва Рейн, не може ли да се свърши от наш човек?
Хилгър отново долови разочарование. Поклати глава.
— Рейн е най-подходящият. Просто трябва да се докопаме до него.
Всички мълчаха известно време.
— С колко време разполагаме за да хванем Докс? — проговори накрая Гътри.
Хилгър прегледа още няколко снимки, явно търсеше нещо общо между тях. Усети, че картинката започва да му се изяснява.
— Можем да си позволим още няколко дни — отвърна. — Ако дотогава не направим пробив, можем да обмислим варианта с вилата. Но съм съгласен с Панчо, че рискът е много голям, и предпочитам да действаме по друг начин. Най-важното е да го издебнем, когато е напълно неподготвен. Защото без елемента на изненадата може да стане доста кърваво, докато се опитваме да го хванем жив и в добра форма. Не е добър като Рейн, но повярвайте ми, въпреки това е доста опасен.
Панчо премигна.
— Толкова ли е добър Рейн?
Хилгър кимна и си спомни как Рейн го бе проследил до Хонконг. Никой преди не беше обръщал така играта му и той осъзнаваше, че е извадил късмет, като е останал жив. Трябваше да си признае, че случката го изплаши до смърт и заради това, заедно с другите си конкретни основания — не смяташе да остави Рейн да продължи земния си път, след като настоящата операция приключи.
— Сигурно остарява — отбеляза Гътри. — Ветеран от Виетнам е, нали?
Хилгър кимна.
— Но е мобилизиран към края на войната, тогава е бил на седемнайсет, така че е сравнително млад. И макар да е преминал житейския си зенит, кажи ми, чувал ли си за някой друг, който е оцелял в този бизнес съвсем сам, без организация, която да стои зад гърба му, толкова дълго, колкото Рейн?
В стаята настъпи мълчание.
— Има причина да оцелее през всичките тези години — продължи Хилгър. — И това не е късметът му. Никой не може да има късмет толкова дълго време. Причината е, че е добър. По-добър е от всичките, които е убил, а той е убил доста — повече от всички нас, взети заедно. Така че не е в твоя полза да го смяташ за стар, бавен, изхабен, уморен или нещо от този сорт, както той би искал да мислиш за него, за да го подцениш. Ако го направиш, ще влезеш в статистиката на жертвите му.
— Като Уинтърс — вметна Демеер.
— Като Уинтърс — потвърди Хилгър и погледна всеки един от хората си. — Не искам повече такива загуби. Затова ще потърпим още няколко дни. Трима от нас ще се движат с мотоциклети, един ще е във вана, така ще покрием всички места и ще се съберем бързо, ако някой забележи Докс. Както каза Гътри, Убуд не е голям град.
Всички приеха плана така, както бе изложен, поне временно. Панчо посочи трупа на пода.
— Искаш ли да докарам вана?
Хилгър кимна и започна да събира снимките. Всички се изправиха.
— Къде според теб можем да го открием? — попита Гътри.
Хилгър се вгледа в една от снимките.
— Погледни го. Ако не беше толкова добър снайперист, вероятно щеше да е професионален футболист. Колко според теб яде всеки ден такъв човек?
Демеер се усмихна.
— Много.
Хилгър кимна.
— Точно така. Не знам с какви хранителни запаси разполага, но рано или късно ще трябва да излезе за нови. Точно това ще чакаме.
2.
Докс се събуди с дълго доволно простенване. Протегна се в голямото си легло, размърда пръстите на краката си, харесваше докосването на памучните завивки до тялото си. Ако съдеше по слънцето, което виждаше през прозрачните завеси, сигурно минаваше седем. Беше се успал. И защо не? Не беше на работа. Заслужаваше да се отпусне. Затова хората идваха на Бали — да се отпуснат. И той се премести тук по тази причина, по дяволите! Затова си построи и тази вила.
Стана и тръгна чисто гол по килима от агаве към банята, за да се изпикае. Странно, но когато започна да обмисля как да изглежда това място, си го представяше като истинска ергенска бърлога. Сега, когато къщата вече беше готова, нямаше никакво намерение да я споделя с когото и да било. Преспиването на друг под покрив, който сам бе построил, беше прекалено интимен акт, за който не бе готов. Или по-скоро още не бе срещнал човек, с когото би бил готов на такава интимност. Щеше му се да срещне подходящия човек, но от многото жени, които познаваше и на които се бе наслаждавал, с никоя не успя да се сближи дотолкова. Разбира се, имаше я Дилайла, жената на Рейн, и един мъж трябва да е напълно грохнал или в кома, за да не си падне по нея, но дори признаването пред самия себе си, че си хлътнал по мацката на събрата си, беше опасна работа. А каквото и да е действие в тази посока би било непростим грях, да не говорим, че ще означава обявяване на война на човек, когото никой не би искал да има за враг.