Не че вехнеше по Дилайла или нещо подобно. По-скоро тя беше от онзи тип жени, който той искаше и за себе си. Умна, самоуверена и, разбира се, умопомрачително красива. Малко мистериозна, с известен нрав, който да те държи във форма. Точно каквато би била Анджелина Джоли, ако беше руса и бе предпочела шпионската работа за Мосад пред актьорството.
Е, значи ще продължи да търси. И не че междувременно страдаше. Имаше си няколко гаджета в Кута, само на час път от тук, както и няколко в Банкок и Джакарта, които припадаха от щастие всеки път, щом им се обадеше, че идва в техния град.
Изпика се и се погледна в огледалото. Хареса отражението си. Беше около един и осемдесет висок, сто и десет кила, с плочки на корема и нито грам мазнина, с изключение на умерено големите любовни дръжки, които жените намираха за трогателни. Тайната беше в тренировките. Обичаше да сменя упражненията всеки ден: малко вдигане на щанги, малко скачане на въже, уреди за различните мускулни групи, упражнения с гирички, които беше научил от руснаците, и с използване на собствената тежест, които Рейн му бе показал. Така като се гледаше, тялото му изглеждаше десет години по-младо, което си беше супер. Искаше да е в състояние да гони двайсет и пет годишните мацки, без да се чувства като стар мръсник.
Знаеше, че няма да успее да се поддържа вечно в такава добра форма, но това не го притесняваше особено. Не му пукаше и дали ще оплешивее, макар че засега такава опасност не се задаваше. Само две неща щяха да му липсват, като му дойдеше времето: да улучва цел с големината на монета от петстотин метра на слаба светлина и да го вдига бързо като четиринайсетгодишен след нещо мазно за ядене и филм с Кармен Електра. Беше все още достатъчно млад, за да му става твърд за секунди, и достатъчно зрял, за да задържи ерекцията колкото си иска — това му беше хубавото на четирийсетгодишните. Нямаше по-голям наркотик от това да свърши, след като е доставил на някоя хубавица толкова удоволствие, че тя направо примира и го моли за милост — ако имаше нещо по-приятно, той много би искал да знае какво е.
А когато дойдеше времето, в което ръцете му щяха да започнат да треперят и патката му да омеква, ще трябва да си напомни, че е късметлия. Не всеки доживяваше възрастта, на която го застигаха подобни проблеми. Той възнамеряваше да я достигне, но никога не се знаеше. Важното беше да се наслаждава на живота, докато може, защото последният миг винаги настъпва неочаквано. Особено в неговата професия.
Отиде до прозореца и дръпна пердето, в стаята нахлуха слънчевите лъчи и го стоплиха. Господи, каква гледка! Само синьо небе, бели облаци и зелени оризови поля, тук-там с кокосови палми. Обичаше да стои така и да се наслаждава на имението си, и не само защото гледката беше хубава, а защото това беше едно от малкото места на света, където можеше да се изправи пред открит прозорец, без да се притеснява. Беше застрелял достатъчно хора през голо стъкло, за да развие устойчива тревожност от всяка стая с хубава гледка. Разбира се, можеше да прекара живота си в психотерапия и безкрайни упражнения за пренасочване на вниманието или някакви други подобни тъпотии, за да се справи с тази тревожност, или пък да си поръчва специални прозорци от алуминиев оксинитрид на компанията „Сърмет“. Блиндираните им стъкла можеха да спрат 50-и калибър, което означаваше, че шансовете на куршум от обикновен снайпер да проникне през тях бяха колкото на комар. Можеше да предложи реклама на „Мастеркард“: „Блиндирано стъкло — десет долара за пет квадратни сантиметра. Спокойствието, че никой няма да ти пръсне мозъка със снайпер, е безценно.“
Обу си шорти, облече тениска и прекара следващия един час във вдигане на тежести в тренировъчната си зала на първия етаж, след това взе душ и си направи огромен протеинов шейк за закуска. Чаша мляко, два банана, папая, манго и четири сурови яйца. Забеляза, че това са последните му яйца, трябваше да си купи още. А и запасите му от плодове бяха на привършване.