Тя хвана дланта ми и ми показа как обича да я галят.
— О, да! O, dio4, да. Виждаш ли? Не бързай толкова. Трябва да… ммм… възбудиш, преди да атакуваш, нали разбираш?
Усмихнах се и направих каквото искаше. След малко дишането й се ускори и дланта й по–скоро следваше моята, отколкото я водеше.
— Наистина ти харесва да ме учиш — прошепнах аз.
Мария се засмя.
— Да, май имаш право. Ще те науча на всичко — на всичко, което знам, на всичко, което обичам. На всичко, което ми е липсвало. Съгласен ли си?
Не можех да си представя да съм по–съгласен за нещо. Целунах я.
— Да.
И ме научи. Не проявяваше никакви задръжки и ми показа всичко, което искаше да й правя — с ръцете и устата си, позите, които й доставяха най–голямо удоволствие. Тя от своя страна нямаше нужда от никакви напътствия в действията си с моето тяло, макар веднъж да се наложи да я предупредя, че съм на път да свърша, в отговор на което отново се засмя.
— О, добре, хубаво е, че ме чакаш, радвам се, че няма нужда да те уча на всичко.
Не знам колко време мина. Най–малко час. Достатъчно, за да ме заболят топките. Но не им обърнах внимание. Намирах се пред друга пропаст и изживявах нов мимолетен миг, който исках да удължа колкото може повече.
Бях върху нея, взирах се в очите й и толкова бавно се движех напред–назад, че беше почти непоносимо, когато тя задъхано прошепна:
— Ancora! Ancora! Още! Продължавай така!
Ускорих движенията си. Но Мария продължи да повтаря Ancora, после изстреля на италиански нещо, което не успях да разбера, и почна да се тласка в мен, сякаш разгневена — разгневена, защото това, което й давах, не й е достатъчно. Боях се, че може да я нараня, но нейното Ancora, ancora, ancora звучеше като барабанен акомпанимент на яростта в очите и гласа й и от всичко това окончателно изгубих контрол. Започнах да я чукам по–силно, по–дълбоко, но и това не беше достатъчно, исках, не, нуждаех се от още и обвих ръце около краката й, натиснах ги напред, като приковах коленете към раменете й, вкопчих се в чаршафа, впих очите си в нейните и продължих да я любя още по–бързо и по–силно, колкото можех по–дълбоко, и не ме интересуваше дали е прекалено, нищо друго нямаше значение, освен да прониквам все по–навътре, докрай. Лицето й се сгърчи, Мария извика „Si, dai, cosi, si!“5, последната дума преля в провлечен нечленоразделен вик, усетих я, че свършва, после свърших и аз, тя сграбчи косата ми, притисна устните си към моите и продължи да вика в такт с трескавия ни ритъм.
Накрая всичко приключи. Пуснах краката й и опрях лактите си върху леглото, за да облекча тежестта си. Вгледах се в очите й и си поех дъх. Чувствах се малко замаян. Мария изумено поклати глава и прошепна нещо на италиански.
— Какво казваш?
Тя отново поклати глава.
— Прекалено е мръсно, за да ти го преведа.
— О, моля те.
Мария се усмихна.
— Просто… много отдавна не съм се любила. Самозаблуждавах се, че не ми липсва. Не знаех, че съм такава лъжкиня.
Засмях се и се отпуснах на леглото до нея. Тя замислено се загледа настрани и аз просто продължих да я изпивам с очи, зачервена и гола. Гърдите й се надигаха и спускаха, докато си поемаше дъх.
После осъзнах — тя плачеше.
— Хей — погалих я по косата. — Хей. Какво има?
— Нищо.
— Нещо лошо ли направих?
Мария избърса очите си и ме погледна.
— Не е заради теб. Изпитвам угризения.
— Заради мъжа си?
— Заради сина ми. Онези три години, през които не можех да излизам от къщи… всеки ден си мислех да се самоубия, за да отида при него. Но бях прекалено страхлива и още съм такава. Ами ако е имал нужда от мен? Ако има нужда от мен сега?
Дълго се взирах в нея, трогнат от нейната скръб и от доверието, което би трябвало да изпитва към мен, за да сподели такова нещо.
— Знаеш мнението ми за Бог и така нататък — казах аз. — Но мисля, че ако има някакъв отвъден свят, той трябва да е вечен, нали така?
— Сигурно.
— Тогава времето, което ти измерваш с години, за сина ти ще е само миг. Сякаш изобщо не сте се разделяли. И дори да не е така, сигурен съм, че той е добре. Сигурен съм, че иска да се насладиш на краткото време, което имаш на този свят, преди да отидеш при него.
Мария се усмихна.
— О, аз те мислех за шпионин, пък ти си бил философ.
Погалих я по бузата.
— Не искам да си тъжна.
— Странното е, че съм свикнала. Научих се да го прикривам или да се разсейвам с работа, но тъгата винаги е в мен, разбира се. Обаче я приемам. По–точно дори нямам нищо против. Тя е моята връзка с Данте. И за нищо на света няма да се откажа от тази връзка. Но… просто тази вечер за миг я… забравих.