— Как я накара да ти покаже страницата от Н до Я? Ти нали се регистрира като Мастърс?
— Да, господин Мастърс каза на служителката, че не помни номера на стаята си, но кутията „Сникърс“, която е купил, трябва да се запише на сметката на господин Херат.
Страхотно. Херат е град в Северен Афганистан.
— И какво?
— Ами симпатичната млада дама — доста симпатична, между другото, и си мисля, че и тя ме хареса — прелисти на страницата с Х и заяви, че нямали гост на име Херат. Тогаз рекох: „Много странно… О, извинявайте, стаята е на мое име, а не на партньора ми. Значи Мастърс“. Така й казах, а също и че, да, сетил съм се, стая 1107, крило „Аяла“.
Погледнах го.
— Тя не се ли усъмни?
Докс подбели очи.
— Готин, що не вземеш да ме гръмнеш по-добре. Купих сникърс, не осребрявах чек. Хич не й пукаше. Пък и със сигурност се разсейваше от разцъфтяващата симпатия към мен. По-късно може да й се обадя да попитам кога свършва работа.
— Ало — изгледах го, — ако ти трябва разтуха, улица „Бургос“ е на две минути път с такси. Недей да въртиш свалки с персонала на хотела. Такива простотии се набиват на очи — още докато го изричах, разбрах, че няма смисъл. Докс беше генетично програмиран да бие на очи. Тази му черта обаче беше един вид предимство в среда като тукашната — приличаше повече на грозен американски турист, отколкото на шпионин. Крещящата му външност беше неговата маскировка.
Докс сви рамене.
— Добре де, не се подмокряй. Просто не обичам да разочаровам красивите момичета и толкоз.
— Красивите ли? — продължих да се ядосвам. — Докс, та ти ще изчукаш и алигатор, стига да стои мирен.
— Говориш глупости, готин, морските пехотинци не се сношават с влечуги. Предпочитаме, когато е възможно, партньорите ни да са бозайници.
Предадох се.
— Добре, добре. Не знам тогава откъде са плъзнали клюките.
— Много простаци има на тоя свят, това е — ухили се той. — Искам да кажа, че овцата е едно нещо, но чак пък алигатор? Удивен съм от толкова ниското ти мнение за мен.
Не проумявах как успява да остава в добро настроение дори когато му предстои операция. Когато аз се подготвям, ставам сериозен и даже намусен. Моят приятел, горкият хакер Хари, винаги се изнервяше, когато трябваше да ми помага, и често се налагаше да се правя на клоун, за да го разведрявам. Но с Докс явно си действахме по точно обратния начин.
Ала дотук се справяше добре. Още не бях сигурен обаче в умението му да общува. Беше нахален, прекалено директен и, да си призная, съвършено различен като стил от мен. Получаването на номера на стаята на Мани беше тест. Бях сдържал порива си да му кажа как да го стори и той беше изпълнил задачата почти както бих я изпълнил аз. Нещо повече, беше успял. Нямаше да ми е лесно, но трябваше да му оставя малко повече свобода на действие, докато продължава да се доказва.
— Я да видим — затворих очи. — Той е в деветстотин и четиринайсета. Това е на ъгъла след асансьорите. Слагането на камера не би трябвало да е проблем, освен ако бодигардът не виси пред асансьора, докато Мани си е в стаята.
— Да, хубаво ще е да знаем кога излиза. Мразя да кисна на открито и да чакам някой да се покаже.
Аз обаче знаех, че в тъмното Докс може да чака с дни. Беше го доказал с убийствата на доста хора.
Отворих чантата на лаптопа и извадих безжична камера, не по-дълга от сантиметър и тежаща не повече от трийсет грама. Включих я, изписах няколко команди на клавиатурата на лаптопа и на екрана се показа заснетият от нея образ.
— Оттук предава идеално, но с тези деветстотин мегахерца обхватът й е само трийсет метра. Може да се наложи да поставя ретранслатори по пътя. Стой тук и наблюдавай екрана. Като стигна на място, ще ми кажеш дали има изображение и дали асансьорите се виждат както трябва.
— Ясно.
Извадих слушалки от чантата и му подадох единия чифт. Отидох до вратата и погледнах през шпионката. В коридора нямаше никого.
Излязох и ключалката щракна след мен.
— Чуваш ли ме? — попитах тихо.
— Чувам те.
Прекрасно. Предавателите работеха.
Слязох с асансьора до фоайето, защото не исках да отивам на етажа на Мани направо от моя. За да удовлетворя онзи, който евентуално наблюдаваше през охранителната камера на тавана на асансьора, излязох, купих си пакетче дъвка от магазина за сувенири, върнах се и натиснах копчето за деветия етаж. Асансьорът не спря никъде и след по-малко от минута вратите се отвориха. Излязох и се огледах. Коридорът беше празен.
До стената отсреща бе поставен дървен бюфет с огледало. Пристъпих към него, подпрях се на плота с лявата си ръка и прокарах дясната през косата си. На тавана на коридора също имаше охранителна камера и ако някой наблюдаваше, щеше да види един загрижен за прическата си мъж. Всъщност бях пъхнал самозалепващата се камера под левия ръб на бюфета, откъдето щеше да има широк зрителен ъгъл към асансьорите.