Огледах се, но не видях никого или нищо, което да задейства радара ми. Обясних на бармана, че хората, с които имам среща, са тук, но ги виждам чак сега. Казах, че ще отида на тяхната маса, и помолих келнерката да ми донесе там яденето, когато го приготвят.
Станах и се запътих към тях. Оставих вестника на бара, за да съм с празни ръце и да не ги стряскам прекалено с тази малка изненада. Те впериха погледи в мен.
Стигнах до масата им.
— Боаз? Гил?
Тези имена ми бяха дали.
Двамата се изправиха. Този с гръб към вратата каза на английски с лек акцент:
— Аз съм Боаз.
Другият се представи като Гил.
— Извинявайте — обърнах се към тях, — чак сега ви забелязах.
Боаз се разсмя. И двамата прекрасно знаеха, че съм ги видял доста по-рано.
Здрависахме се и аз седнах до Гил. Боаз погледна менюто на японски и усмихнат попита:
— Вие ли ще поръчате, или аз?
Усмивката му беше доброжелателна и аз му се усмихнах в отговор.
— Оставете на мен.
Хапвахме, разговаряхме и аз ги гледах с одобрение. И двамата бяха прехвърлили четиридесетте, което означаваше, че доста са се издигнали в йерархията на организацията си, вероятно по заслуги, а не заради прослужено време, но не чак толкова, че да изгубят напълно връзка с оперативната работа. Чувстваха се удобно с легендите си: по множество дребни признаци разбрах, че са бивши военни, но неопитното око не би доловило този факт. Нямаха нито часовници „Касио G-Шок“, нито тъмни авиаторски очила, нито къси подстрижки, нито какъвто и да е друг белег за военното си минало. Прическите им бяха напълно нормални, бяха облечени с вкус и дори стилно, не носеха оръжия или поне аз не можах да различа очертанията им. Бяха самоуверени, без да са арогантни; вежливи, без да са хладни; напълно сериозни и дори строги по отношение на работата, без обаче да са лишени от чувство за хумор.
Гил беше по-мълчаливият от двамата и изглеждаше по-кротък. Очите му обаче издаваха обратното — полуприкрити от тежки клепачи, които му придаваха спокоен и почти сънен вид, но със странен вътрешен блясък. По очите и по безстрастната интонация разпознах колегата убиец, отнемал човешки живот от близко разстояние, който нямаше да се поколебае да го стори отново. Боаз беше нисък, оплешивяващ, възпълен и по-приветлив. Прецених го като по-малко смъртоносния от двамата. Имаше заразителен смях и непрекъснато разказваше американски вицове, които намирах за забавни. Ако бяха екип, Боаз беше лицето, а Гил дърпаше спусъка — разделение на труда, което според мен удовлетворяваше Гил.
От самото начало настояваха ликвидирането на Мани да изглежда като естествена смърт. Поисках по-точно определение. Инфарктът със сигурност е толкова естествен, че повече не може и да бъде, а аз умея да го предизвикам при подходящи обстоятелства. Но не бях сигурен, че ще успея да се приближа толкова до човек като Мани, нито че ще съумея да контролирам изцяло средата. Попитах може ли да изглежда като злополука или самоубийство. Можело, ако нещата изглеждали убедително. Заявих им, че не давам гаранции при оскъдната информация, която ми дават. Казах им, че в краен случай мога да го направя да прилича на престъпление — грабеж, отвличане с нелеп край, позагрубяла улична игра, да, но не и нападение, насочено специално към Мани. А оттам и невъзможно да бъде приписано на хора, които не биха желали да им бъде приписано.
Накрая се договорихме за плаваща схема на възнаграждение, като щедростта на всяко потенциално плащане щеше да зависи от степента на „естественост“ на кончината на Мани. Естествено, имаше доста сиви зони, които един добър адвокат сигурно би успял да дефинира по-добре. Но бях сигурен, че всички спорове ще се разрешат в моя полза. Когато някой се опита да ме прецака, обикновено постъпва глупаво и умните хора го знаят.
Отбелязах си начина, по който двамата вземаха решения. Нямаше фрази като „Ще ви потърсим по-късно за уточнение по този въпрос“, нито „Първо трябва да съгласуваме това с шефовете“. Просто разглеждаха фактите и вземаха решение на момента. Тяхната организация очевидно им беше дала доста големи пълномощия. Долових известна почтителност в поведението на Гил спрямо Боаз и приех вероятния му по-висок чин за поредното доказателство, че той е мозъкът, а Гил мускулите на операцията.
Попитах ги защо са дошли при мен, а не използват собствените си ресурси. Боаз се разсмя заразително. Погледна първо колегата си, а после мен и подхвърли:
— Как ни виждаш нас двамата да се слеем със средата в Манила?