Скъсих дистанцията и продължих плътно подире му, тъй като знаех, че ако влезе в гъмжащия от хора, многоетажен кошер на казиното, лесно мога да го изгубя. Той обаче го подмина и бавно обиколи по посока на часовниковата стрелка търговската аркада на първия етаж, където ятата проститутки от недалечната провинция Гуандонг кръжаха като хищни риби в кръгъл аквариум. Минахме между тях, покрай комарджии, фрашкани с току-що спечелени мангизи, които момичетата зяпаха с подканваща дързост, нетърпеливи да откъснат своя пай от хранителната верига на казиното, покрай мъже на средна възраст от Хонконг и Тайван, с увиснали телеса, трескави очи и сковани пози, впримчени в зловещото чистилище между сексуалното желание и търговската пресметливост, покрай сводниците, свикнали с магията на голите крака и дръзките деколтета на момичетата и интересуващи се само да ги държат в движение, да ги карат да циркулират, вечно да плуват в мрака на безкрайната нощ на „Лишбоа“.
Каратето напусна сградата през един второстепенен изход. Все още не бях сигурен какво се е надявал да постигне с влизането си вътре. Подобно на самия хотел, в търговската аркада имаше прекалено много хора за сериозно засичане на евентуално наблюдение. Може лошо да беше подготвил тази част от маршрута, както първоначално бях предположил. А може просто да зяпаше наоколо, предвкусвайки насладите, които щеше да си позволи по-късно през нощта. Не бе невъзможно: дори професионалистите понякога се подхлъзват или спират, за да задоволят някоя човешка нужда.
По-нататъшното му поведение потвърди втората ми хипотеза: след „Лишбоа“ не забелязах да прави каквото и да било, за да провери какво става зад гърба му. Трябва да се беше задоволил с предизвикателния си финт в подлеза. Всъщност той не можеше да се смята за неефективен ход и сигурно щеше да е достатъчен, за да изобличи по-неопитен преследвач. По дяволите, щеше да изобличи дори мен, ако инстинктът ми не бе толкова верен или ако не си бях направил триседмичното домашно.
Каратето продължи по Авенида Енрике. Улицата беше права, тъмна и задръстена от коли, така че можех да го следя отдалече. Очите ми постоянно се движеха, търсейки горещите точки, местата, където щях да разположа контраразузнавателните си екипи или щях да устроя засада. Нищо не задействаше радара ми.
На площад „Сенадо“, главната пешеходна зона в района, той зави надясно. Площадът гъмжеше от народ, даже в тоя вечерен час, и аз ускорих ход, за да не го изгубя. Каратето крачеше по вълнообразните редове от черни и бели плочи, наляво от осветените вертикални струи на фонтана, покрай ниските пастелни портици на магазините в португалски стил, изпъкващ сред обкръжаващите го азиатски звуци и миризми. Следях го от десетина метра разстояние. От един магазин настойчиво дънеше хонконгски поп. Във въздуха ухаеше на печено свинско и лепкав ориз. Наоколо сновяха многобройни тълпи от купувачи, приказваха, смееха се, радваха се на приятния зной и безгрижните удоволствия на нощта.
Напуснахме „Сенадо“ и продължихме по по-тихи улици. Каратето обикаляше сергиите — плодове, бельо, традиционни тайландски костюми по три за един хонконгски долар, ала не купуваше нищо. Като че ли отиваше към „Св. Павел“, разкошна някога португалска катедрала, многократно опожарявана през вековете и сега останала само като тъжна фасада, призрачна руина, осветена в нощта като бял скелет, подпрян върху дълго и стръмно стълбище, откъдето съзерцава в помръкнала величественост града, израснал като буренак наоколо.
Постепенно навлязохме в жилищен квартал. Подминавахме широки, отворени отбивки. Автоматично ги проверявах, но там не се таеше опасност, а само всевъзможни домашни сцени: четири възрастни жени, потънали в игра на маджонг, група момчета около телевизор, вечерящо семейство. Минахме край старо светилище, чиято червена боя се лющеше от тропическата влага. Тамянът от кадилницата вътре пропи сетивата ми с емоционални спомени от детството.