Всъщност моята неотдавнашна поява във фитнес залата на оня от якудза нямаше нищо общо със служебно прехвърляне — по-скоро беше командировка. В края на краищата бях дошъл в Токио само за да изпълня определена задача. След като приключех, щях да си замина. Докато живеех тук, с някои свои действия си бях спечелил врагове в определени среди и със сигурност доста хора ме търсеха, макар да бе минала година от събитията, така че не можех да си позволя по-дълъг престой.
Тацу ми беше дал досието на мафиота преди месец, когато ме откри и ме убеди да приема работата. От прочетеното можех да заключа, че този тип е обикновена мутра, но щом Тацу искаше да го очисти, трябва да имаше и нещо повече. Не го попитах. Исках само подробности, които биха позволили да се добера до него. Останалото не ме интересуваше.
В досието намерих и телефонния му номер. Дадох го на Хари, който — какъвто си беше страстен хакер — отдавна бе проникнал в контролните центрове на трите мобилни оператора в Япония. Компютрите му следяха движенията на мобифона на оня от якудза и всеки път, когато покриващата района около фитнес клуба кула го засечеше, Хари ми сигнализираше по пейджъра.
Тази вечер съобщението се получи малко след осем. Бях в стаята си в хотел „Ню Отани“ в Акасака Мицуке и четях. Знаех, че клубът затваря в осем, и щом моят човек тренираше след края на работното време, имах всички шансове да го заваря сам. Това и чаках.
Спортният ми екип отдавна беше в сака, така че само след няколко минути вече бях навън. Хванах такси на известно разстояние от хотела, защото не исках пиколото да чуе адреса. След пет минути слязох на ъгъла на „Ропонги-дори“ и „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Не исках да използвам толкова пряк път, защото така нарастваше вероятността да ме проследят, но сега бързах и реших да рискувам.
Бях наблюдавал моя човек цял месец и знаех разписанието му наизуст. Обичаше да променя часовете на тренировките си — понякога пристигаше в залата рано сутрин, друг път късно вечер. Сигурно си мислеше, че непредсказуемостта му осигурява добра защита.
Отчасти имаше право. Непредсказуемостта те прави трудна мишена, но когато се отнася едновременно и за времето, и за мястото. Половинчатите мерки, каквито вземаше моят човек, могат да те защитят от някой хора, но не могат да те спасят задълго от тип като мен.
Странно как хората вземат необходими, дори засилени мерки за сигурност в някои отношения, а в други позволяват да бъдат уязвими. Все едно да поставиш няколко ключалки на входната врата и да отвориш широко прозорците.
Понякога в основата на подобно поведение лежи страхът. Не толкова от неудобствата, колкото от последиците на такъв живот. Да бъдеш трудна мишена, изисква прекъсване на връзките с близките, а повечето хора се нуждаят от тях не по-малко, отколкото от кислород. Отказваш се от приятелите, роднините, любовниците. Бродиш из света като призрак, откъснат от живота наоколо. Ако случайно умреш, да речем, при автобусна катастрофа, ще те погребат в затънтено общинско гробище като поредния анонимен нещастник, без цветя, без опечалени, по дяволите, без проронена сълза. Естествено е, дори е желателно да те е страх от всичко това.
В други случаи действа нежеланието да приемеш истината. Обиколните пътища, непрекъснатите проверки дали не те следят, дали си в безопасност, постоянният вътрешен диалог, свеждащ се до въпроса „Ако се опитвах да се добера до себе си, как щях да го направя?“, всичко това изисква да не забравяш нито за миг, че има хора, които разполагат и с мотива, и със средствата да съкратят престоя ти на този свят. Подобна мисъл е без съмнение неприятна за човешката психика, нещо повече — тя причинява ужасен стрес, дори на войниците по време на сражение. Когато за пръв път попаднат под обстрел, много хора се шокират. „Защо някой се опитва да убие тъкмо мен? — питат се те. — Какво съм му направил?“
Помислете си по въпроса. Понякога надничате ли в гардероба или под леглото, когато сте сами вкъщи, за да се уверите, че там не се крие натрапник? Ако наистина вярвате, че човекът с черната маска се спотайва на такива места, както обикновено ли ще се държите? Разбира се, че не. Но ако само абстрактно вярвате в опасността, дали ще сте винаги нащрек? Или ще откажете да приемете истината?
И накрая, най-очевидното, налице е и мързелът. На кого му стигат времето и силите да проверява семейната кола за поставени взривни устройства преди всяко каране? Кой може да си позволи двучасова обиколка, за да стигне до място, прекият път до което е десет минути? Кой е готов да подмине някой ресторант или бар само защото единствените свободни места са обърнати към стената, а не към входа?