Анди не беше чувал нищо за мис Сейндж, но когато провери в градската библиотека за името услужливата библиотекарка му посочи цяла лавица с книги посветени на жените, които искаха да имат големи бюстове и богати приятели, но уви — нямаха. Анди повдигна една книга от лавицата, поднесе я внимателно към единственото си виждащо око, докато другото се беше вторачило в цветната корица като „попско дете на задушница“ и едва не припадна. Олюля се и това беше най-доброто, което можеше да направи, защото иначе при падането върху някой от острите ръбове на библиотеката можеше да загуби и другото си око.
Пред погледа му стоеше, не, „плуваше“ най-красивата жена, която беше виждал в скапания си живот — блондинката, заради която Реймънд Чандлър веднъж беше писал, че епископът би избил с шут витража в църквата. Жената на живота му — обвита в едно видение, за което той едва смееше да мечтае. Анди стоеше там и слюнните му жлези работеха с бясна скорост, защото нямаше просто какво друго да правят. Той беше влюбен — за пореден път. Не знаеше, че щеше да му бъде и за последен.
„Тази, тази…“, колебаеше се в избора на подходящата дума, „Т’ва бейби иска да пишеме заедно. О, господи, о боже…“
Но Господ се беше вече отрекъл от него.
— Да. Да, Анди, желая да напиша роман за любовта на една млада дама, но ми трябва силно мъжко присъствие… Да, Анди, нещо което да прати читателките на върха на небостъргача и да ги кара да крещят оттам името на този мъж. — весел смях, примесен със звън на коледни звънчета. — Разбира се, Анди… само ти… само ти можеш да го направиш. Моля те Анди, направи го. Благодаря ти! Страхотен си. До скоро, партньоре, и… спорно писане.
„О, бой!“ — Имаше щастлив човек в този миг на тази скапана планета и името му бе Анди. Пъпките изведнъж изчезнаха, косата бе вчесана назад, а погледът му изострен. Гледаше само напред — към светлото бъдеще.
Този ден и час Анди се залови здраво за писане (имаше една стара печатна машина Ремингтън, която купи от оказиона на Бърчис), но работата не му спореше, напротив. За каквото и да се хванеше, то се изплъзваше от ума му като риба от ръката на мокър пияница. Един въпрос глождеше Анди и не му даваше мира: „Защо точно аз? Има толкова други писатели, които са по-добри. Защо ТЯ избра мен?“
Анди заспа трудно — беше притеснен и не сънува нищо. Впрочем, той се въртя цяла нощ в леглото и измачка всички чаршафи, гърчеше се така сякаш някой шепнеше нещо в ухото му. Нещо много страшно, толкова ужасно, че той за нищо на света не би искал да си го припомни отново.
Утринта също не бе ведра. Анди се поля с горещо мляко, счупи пълна чиния с овлажнени овесени ядки и стъпка опашката на котката. Но най-големия удар дойде по-късно, когато разгърна новият брой на „Морнинг Стар“ и… Анди пребледня. Кръвта му се юрна надолу по вените, сякаш я гонеше първокачествено уиски и остави главата му празна. Анди вече не беше Анди — той бе просто призрак. Някакъв зъл демон бе влязъл в него и бе пил от кръвта му, докато го остави без дъх. Най отдолу под графата за рейтинга бе написано с ръкописен шрифт:
Анди си вдига сам рейтингът. Не се ебавай с рейтинга, Анди!
Той постоя прав още минута, докато осъзнае, че подът бе това под краката му и няма защо да го трие с нос, затова седна. Но от това не му стана по-ведро, беше потресен. „Как може Ричард Рейми да напише такова нещо?“ — беше въпросът, който трябваше да си зададе Анди, ако имаше здрав разум, но тъй като нямаше въпросът му изглеждаше приблизително така: „Кой може да знае? Кой е това…“
Но не можа да си отговори, защото телефонът иззвъня. И Анди го вдигна.
— Как си, сладур?
— Благодаря, добре. — каза Анди с глас, който би стреснал и мъртвец.
„Даже много добре, ако се има предвид човек, който бърше прозорецът със старите си, захабени гащета.“
— Как върви?
— Нашето взаимно начинание, ли? О, върви много добре. Даже страхотно. Сам се пише.
— Не се съмнявам. Давай, тигре! Утре ще ти звънна пак.
— Благодаря ти, Мили.
И наистина след обаждането на Мили нещата с романа потръгнаха като по мед и масло. Сам се пишеше, да не повярва човек. Сякаш някакъв магьосник бе изтрил с вълшебна пръчица всички лошотии от главата му и ги беше заместил с дъх на мускус и прясно окосена трева. Анди пишеше и при това не лошо. Той просто трябваше да повярва в силите си и Мили му бе дала тази вяра. Някога Умберто Еко бе казал или пък щеше да каже, че всеки има правото да заяви сам собствената си истина, защото както той казваше или щеше да каже: „Всеки си има собствено понятие за истина, която може да бъде обособена в една задоволителна приблизителност.“ Умен човек беше Умберто Еко. Или пък щеше да бъде.