Гласът на Тъмната луна беше станал съвсем тих, едва чут шепот, който се носеше над бездиханната тишина в пещерата.
— И ще ги търси дори когато децата на вашите деца и техните деца закрачат по света.
Чуваше могъщо, тежко бумтене, тиктакането на гигантски часовник или стъпките на приближаващ исполин, но не виждаше около себе си нищо освен мрак и не усещаше нищо освен леден вятър. Нямаше нито ръце, нито тяло, нито някаква възможност да се защити от спотайващата се в черната пустота неизвестност тук, на границата на всички неща.
„Пол.“ — Гласът в ушите му беше нежен като полет на перо, но сърцето му задумка, сякаш му бяха изкряскали.
„Ти ли си?“ — Или собственият му глас не произведе никакъв реален звук, или пък вече нямаше уши, за да чуе сам себе си. В тъмнината до него имаше нещо. Можеше да го почувства, но не знаеше как. Усещаше нечие разтуптяно, недоловимо присъствие.
„Пол, трябва да се върнеш при нас. Трябва да се върнеш при мен.“
Сякаш никога не беше напускала сънищата му, а чезнеше от съзнанието му само в будно състояние и сега споменът връщаше абсурдния образ на нейната красива крилата фигура, на печалните й очи. Беше се свила, затворена в тази златна клетка, а той стоеше безпомощен от другата страна на решетката. Беше я оставил във властта на това ужасно, стържещо нещо — Стареца.
„Коя си ти?“
Присъствието й стана малко по-осезаемо — едва доловим трепет на нетърпение.
„Аз съм никоя, Пол. Не знам коя съм — а и вече не ме интересува. Но знам, че имам нужда от теб, че трябва да дойдеш.“
„Къде да дойда? Ти каза: «Ела при нас.» При кого?“
„Задаваш прекалено много въпроси. — Произнесе го с униние, не с раздразнение. — Липсват ми отговорите, които желаещ. Но знам какво знам. Ако дойдеш при мен, и двамата ще узнаем.“
„Ти Ваала ли си? Жената, която срещнах?“
Същата нетърпеливост.
„Всичко това е маловажно. За мен е непосилно да съм тук, Пол — непосилно! Чуй ме! Чуй ме и ще ти кажа всичко, което знам. Има едно място, една черна планина, която се извисява чак до небето и закрива звездите. Трябва да я намериш. Там са всички твои отговори.“
„Как? Как да стигна дотам?“
„Не знам. — Последва мълчание. — Но може би ще узная, ако ме намериш.“
Нещо му пречеше да се съсредоточи, някаква слаба, но настоятелна болка, напрежение, което не можеше да превъзмогне. Сънят се саморазпадаше от собствената си тежест. Когато усети оттеглянето му, той се помъчи да се притисне до нея — този глас в празнотата.
„Да те намеря? Какво означава това?“
„Трябва да дойдеш при мен… при нас…“
Ставаше все по-недоловима, едно почти неосезаемо присъствие, шепот, който се отдалечава по дълъг коридор.
„Не ме оставяй! Как да те намеря? — Смътното безпокойство ставаше все по-отчетливо, обсебвайки го изцяло. — Коя си ти?“
Шепот от неведомото пространство:
„Аз съм… строшено огледало…“
Надигна се със свито гърло, усетил изгаряща и остра като върха ла нож болка в стомаха си. Отново беше изчезнала! Досегът му със здравия разум — но как беше възможно някой или нещо, очевидно ненормално, да го връща обратно в действителността? Или това беше само сън…?
Болката се засили. Очите му свикнаха с мрака и с блещуканията на тлеещите въглени и той видя надвесената над него безформена сянка. Нещо твърдо и остро притискаше стомаха му. Пол протегна ръка и напипа студеното каменно острие на копието, проникнало дълбоко в кожената му дреха, и лепкавата топлина на кръв, сплъстила козината. Ако проникнеше още сантиметър, щеше да стигне до червата му.
Птицеловеца се приведе още по-ниско и го лъхна възкиселата миризма на месо. Върхът на копието влезе още по-дълбоко.
— Ти си мой смъртен враг, Речен дух. Ще те пратя обратно в Земята на мъртвите.
… Защото тук милиони най-разнообразни сенки и привидения, удавени сънища, съновидения, блянове; всичко, което наричаме живот и душа, лежат замечтани, замечтани, успокоени; поклащат се като сънища в своите легла; вечно търкалящите се вълни, но движени от своята неукротимост.
Херман Мелвил „Моби Дик“