— Добре — продължи тя, — успя да ме убедиш, че си луд.
Сега какво?
— Сега е ред на твоя маймуночовек.
Азадор изви глава над рамото си към !Ксабу, който наблюдаваше сцената без капчица ентусиазъм.
— Намери пресечната точка на двата диагонала на образуваната от ръцете фигура. И я удари.
— Стената е доста яка — отбеляза !Ксабу.
Смехът на Азадор напомняше no-скоро едва сдържан гняв.
— Не очаквам да я срутиш с малката си ръчичка, маймуночовече. Просто направи каквото ти казвам.
!Ксабу се пъхна, тъй че главата му се оказа пред стомаха на Рени, точно под нейните гърди. Тя се почувства неловко, но приятелят й не се поколеба. Когато определи точката, я удари с длан.
Преди да е отзвучал екотът от плясъка по твърдата повърхност, маркираната от протегнатите им ръце секция от стената изчезна, разкривайки, белите контури на зейналите ръбове. Лишена от опора, Рени залитна в съседната килия.
— Как успя? — възкликна тя.
Азадор се усмихна вбесяващо самодоволно.
— Това е ВР, госпожо Отепи — всичко е наужким. Просто знам как да я накарам да повярва в нещо друго. Сега тази част от стената смята, че вече не е стена.
!Ксабу се промъкна боязливо през отвора и заоглежда празната килия, точно копие на току-що напуснатата от тях.
— И каква работа ни върши всичко това? През всички стени ли трябва да преминем по този начин, докато излезем навън?
Самодоволното изражение на Азадор не се промени. Той пристъпи до вратата на килията. Дръпна ръчката и вратата се плъзна настрани, откривайки коридора зад нея.
— Никой не си прави труда да заключва празните килии.
За да прикрие раздразнението си от успеха му — първият й импулс бе да извика: „Това е лъжа!“, а съзнаваше, че забележката би била твърде глупава, — тя се промъкна покрай него и надникна в коридора. Не се виждаше нищо друго освен сивозеленият цимент и затворените врати от двете страни на коридора, опнал се чак до завоя в дъното, а еднообразието нарушаваха единствено плакатите с изрисуваното върху тях Плашило — едно жизнерадостно, пращящо от здраве, непреклонно Плашило, — които обявяваха: „10 000 мъртви мънчкинци — за какво? Спомнете си Оз!“, и „Изумрудия се нуждае от ВАС!“
— Навън няма никой, да вървим. — Рени се извърна към Азадор. — Знаеш ли как да се измъкнем оттук?
— Има сервизно помещение на гърба на килиите. Там също може да има охрана, но ще е далеч по-малобройна, отколкото отпред, където са офисите.
— Хайде да вървим тогава.
Тя направи няколко крачки и се обърна към !Ксабу.
— Нещо не е ли наред?
Той поклати глава.
— Дочувам нещо… надушвам нещо. Не съм съвсем сигурен.
Глух трясък наруши тишината, толкова тих, че почти не се чу: все едно някой бе изпуснал книга върху масата няколко стаи по-нататък. Звукът се повтори няколко пъти, след което отново се възцари тишина.
— Каквото и да е, доста далеч е оттук — настоя Рени. — По-добре да не чакаме да стигне до нас.
Не само коридорът пред тяхната килия, но и всички останали коридори бяха пусти. Звукът от забързаните им стъпки — всъщност нейните и на Азадор, тъй като !Ксабу пристъпваше съвсем безшумно — отекваше зловещо в стените, покрай които тичаха, и плашеше Рени.
— Защо няма никой?
— Казах ти, че всичко се разпада — отвърна Азадор. — Войната продължава вече години наред — на Плашилото са му останали съвсем малко тъмничари. Защо, мислиш, сме единствените затворници? Другите са освободени и изпратени да се бият в Гората или в Завода.
Рени въобще не искаше да знае какво ще рече Завода. Най-напред царството на Атаско, после разрушеният Кошер, а сега това тук. Нима тези сим-светове просто щяха да се стрият на прах подобно на степната трева в приказката на !Ксабу? Или пък нещо още по-зловещо щеше да ги измести?
— По-бавно — обади се !Ксабу. — Чувам нещо. А го и усещам. Като потупване по гърдите. Нещо не е както трябва.
— Какво значи това, по дяволите? — настоя за отговор Азадор. — Почти, стигнахме до товарното отделение. Няма просто ей така да спрем, естествено.
— Трябва да му се довериш — намеси се Рени. — Знае какво говори.
Придвижвайки се по-предпазливо, те завиха зад поредния ъгъл и се оказаха на кръстовището на множество коридори. В центъра на откритото пространство лежеше висок мъж с дълга зелена брада и зелени строшени очила. До него бе захвърлено старовремско огнестрелно оръжие. Явно беше мъртъв: някои от частите, които би трябвало да се намират във вътрешността му, се въргаляха по пода.