— По… по ми е лесно да мисля може би. Поне мъничко. Болката от цялата тази нова информация вече не е така непоносима. Но… — Тя поклати глава. — Много дълго време бях сляпа, Рени. Не съм свикнала да съм сляпа тук.
— Какво искаш да кажеш с „тук“? — Симът на воина робот принадлежеше на едно опулено момче, което наричаше себе си Т4б. Рени предполагаше, че е по-малък, отколкото се правеше, може би на възрастта на Орландо и Фредерикс, а и агресивният му тон само подсилваше подозренията й. — Мислех, че никой не е идвал тук по-рано. Каква беше цялата тази бъркотия на последното място, щом вече сте били тук?
— Мисля, че не това искаше да каже… — започна Куан Ли.
— Не, не съм била тук — отвърна Мартин. — Освен в мрежата — включена. Това винаги е бил моят свят. Но… шумът, откакто съм тук, изумителната информация… трудно ми е да чувам и дори да мисля по начина, по който съм свикнала. — Тя разтри слепоочията си с бавни, несръчни движения. — Сякаш в главата ми гори огън. Като насекоми.
— Не ни трябват повече насекоми, за Бога. — Рени погледна нагоре към едно водно конче с невероятни размери въпреки разстоянието, което се плъзна по крайбрежната ивица и се понесе над реката, бучейки като архаичен витлов самолет. — Можем ли да предприемем нещо, Мартин?
— Не. Може би ще се науча да…да живея по-добре с това след известно време.
— В такъв случай какво ще правим? — каза най-после Рени. — Не можем просто да се носим по течението — и в буквалния, и в преносния смисъл. Нямаме никаква представа, какво търсим, накъде се движим, нито дори дали напредваме в правилната посока. Някой има ли някакви предложения? — Тя хвърли поглед към Флоримел, която имаше темилунски сим като Мартин и Куан Ли, и се запита кога ще даде израз на чувствата си тази жена; но Флоримел си оставаше обезпокоително безмълвна както през повечето време от момента на общото им бягство. — Ако просто чакаме… нали Селърс каза, че след нас ще тръгнат хора? — Рени огледа чудноватата компания от симове. — Няма съмнение, че е трудно да не бъдем забелязани.
— Какво предлагаш, миличка? — Сладкия Уилям се придвижваше внимателно към тях с развятата си перушина по неравната повърхност на листото. Рени се запита дали в заобикалящата ги тропическа жега не се чувства малко неловко в цялата тази симулация на черна кожа. — Не ме разбирай погрешно, но всичкото това „дайте да направим нещо“ е твърде въодушевяващо — сигурно си била гид. Дали да не вземем да построим един извънборден мотор от кожичките на ноктите си или нещо такова?
Тя се усмихна кисело.
— Пак ще е по-добре, отколкото да се клатушкаме върху водата и да чакаме някой да дойде и да ни хване. Все пак се надявах, че някой може да измисли нещо малко по-практично.
— Сигурно си права.
Уилям се смъкна до нея и острото му коляно чукна крака й. Рени си помисли, че малко се бе променил след бягството им от замъка на Атаско и арогантността му се бе посмекчила. Дори силният му северноанглийски акцент не беше така подчертан, беше сякаш само една преструвка, подобна на сима му „смърт клоун“.
— Какво да правим в такъв случай? — попита той. — Не можем да гребем. Допускам, че бихме могли да доплуваме до брега — всички ще изпопадате от смях, като ме гледате как плувам, — и така, какво? Не си представям как бихме могли да се изплъзнем от ония буболечки акселерати.
— Те ли са големи, или ние сме малки? — попита Фредерикс. — Може би са някакви чудовищни буболечки, разбирате ли, както в онзи Радиационен уикендов сим-свят.
Рени присви очи, загледана към брега. Няколко летящи форми, по-малки от водните кончета, се носеха във въздуха по необикновен начин, успоредно на линията на водата.
— Виж, дърветата са високи цели километри, песъчинките на брега са големи колкото главата ти, а ние се носим върху листо, което преди това беше лодка. Как мислиш? Според мен „ние сме малки“.
Фредерикс й хвърли бърз, оскърбен поглед и насочи вниманието си към заспалия си приятел. Сладкия Уилям също изгледа Рени с изненада.
— Умееш да хапеш, а, скъпа? — възкликна той, очевидно впечатлен.
Рени изпита известен срам. Тези хора се държаха така, сякаш всичко беше някаква приключенска игра, която задължително ще завърши благоприятно и в най-лошия случай просто ще натрупат малко точки.
— Това няма да приключи с учтивото „Край на играта“, не ви ли е ясно? — каза тя, продължила на глас мислите си. — Преживях и видях смъртта на един човек при опита му да се промъкне в тази мрежа. И независимо дали това, което се случи със семейство Атаско, стана в мрежата или извън нея, те също са мъртви. — Усети, че повишава тон, и се опита да се овладее. — Това не е игра. Моят брат умира — а може би е мъртъв. Сигурна съм, че всеки от вас си има своите собствени грижи, затова нека побързаме.