— Лоши хора не интересуват Сънльовци — обади се вождът, който се привеждаше при всеки удар на греблото. — Те интересуват злато.
— О, да. — Костенурката почеса с дебелия си пръст своя заоблен нос и закима. — Чули са, че един от Купувачите е оставил таен сандък със златно съкровище в Ледената кутия. Това може да е само една приказка — никой от тези, които познавам, не е виждал някога някой от Купувачите, за които се говори, че са огромни като божества и пристигат в Кухнята само когато нощта е свършила и всички, които живеят тук, са заспали дълбоко като онези в дълбините на Ледената кутия. Но независимо дали златото е легенда или истина, очевидно лошите хора са убедени, че съществува.
— Помогни ми, Гардино — пошушна Фредерикс. — Каква е тази ледена кутия, по дяволите?
— Предполагам това, което едно време са наричали хладилници.
Фредерикс се загледа в нескончаемите механични движения на Подпалващия всичко наред, който гребеше по посока на загубения си син.
— Това е наистина умопомрачително — каза накрая той. — И става все по-умопомрачително.
Мина най-малко още час, преди да стигнат сушата — или по-точно пода, както предположи Орландо. Очевидно размерите на реката почти не се съотнасяха с околните мащаби; ако се съдеше по размерите на умивалника и шкафовете, които вече бяха посетили, в реалния свят Кухнята би трябвало да е дълга стотици метри, за да могат да пътуват толкова продължително време из нея. Но той знаеше, че е безсмислено да си блъска главата с подобни размишления — както усещаше, Кухнята не биваше да се възприема по такъв начин.
Мястото, което избра вождът, беше къса ивица суша близо до основата на масивен крак, който беше или на стол, или на маса — беше доста мрачно, за да видят извисяващата се над главите им огромна мебел. В тази част на кухнята бе по-тъмно, изглежда, поради отдалечеността й от електрическата крушка.
— Останете тук — каза индианецът. — Аз отива търси лоши хора. Щом се върна, правим план.
Щом приключи с една от редките си многословни речи, той понесе кануто обратно към водата, докато тя стигна до идеално оформения му цилиндричен гръден кош, и се метна вътре в нея с елегантна грациозност.
— Е — обади се Костенурката, докато го гледаше да се отдалечава с равномерни движения на греблото, — не бих казала, че съм особено щастлива, задето се забърках в цялата тази работа, но предполагам, че трябва да направим всичко, което е по силите ни. Жалко, че нямаме възможност да запалим огън — нямаше да се чувстваме толкова самотни, докато чакаме.
Фредерикс като че ли понечи да каже нещо, след което поклати глава. Орландо усети, че приятелят му искаше да зададе въпрос, но му стана неловко да разговаря с рисунка. И се усмихна. Беше направо смешно да познаваш един човек от толкова време и в един момент да се окаже, че изобщо не си го познавал. Познаваше Сам Фредерикс вече от толкова години — още от шести клас, — а досега не бе зървал лицето му.
Лицето й.
И този път досещането го сепна. Отново се загледа в познатите черти на Питлит Крадеца — отсечената брадичка, големите, изразителни очи — и отново се запита как ли изглежда Фредерикс в реалността. Дали беше красива? Или приличаше на обичайните симове на Фредерикс, само дето беше момиче? А и какво ли значение има това?
Орландо не беше сигурен дали има значение. Но също така не беше сигурен, че няма.
— Гладен съм — обяви Фредерикс. — Какво ще стане, ако изядем нещо тук, Орландо? Имам предвид, че знам, че няма да ни нахрани или нещо подобно. Но ще се почувстваме ли по-добре?
— Не съм сигурен. Предполагам, че зависи от онова, което ни поддържа в системата.
Замисли се за момент — като мозък и тяло биха могли да бъдат заключени в един виртуален интерфейс, — но усети, че му е трудно да разсъждава задълбочено и логично.
— Уморен съм да мисля за това.
— Защо не поспите вие двамата? — предложи Костенурката. — С удоволствие ще остана да будувам, в случай че нашият приятел се завърне или нещо не чак дотам приятно се заинтересува от нас.