Фредерикс изгледа Костенурката с известно подозрение.
— Наистина ли?
Орландо се настани до огромния крак, широк колкото зърнен силоз в някакъв западен филм, и се облегна удобно гърба си.
— Хайде — обърна се той към Фредерикс. — Подпри глава на рамото ми.
Приятелят му го изгледа озадачен.
— Това пък какво значи?
— Просто… просто ще ти е по-удобно.
— О, нима? А ако не знаеше, че не съм момче, щеше ли да ми го предложиш?
Орландо не се сети какво да каже. Само повдигна рамене.
— Добре де, значи съм съвършен тъкач. Покажи ме по Правната мрежа на живо.
— Момчета, може би трябва да ви кажа приказка — прекъсна ги развеселената Костенурка. — Понякога ни помага да потънем в Пясъците на съня.
— Ти спомена нещо за Купувачите — заинтересува се Орландо, макар да не бе сигурен, че ще издържи да чуе цялата история. — Вярваш ли, че именно те са те направили? И всички… хора в Кухнята?
Фредерикс изпъшка, но Костенурката не му обърна внимание.
— Те да са ни направили? Не, за Бога.
Свали очилата си и започна да ги бърше енергично, сякаш изнервена от самото допускане, че подобно нещо е възможно.
— Не, разбира се, другаде сме направени. Но Купувачите, ако е вярно това, което се говори, ни докарват тук от онова място и прекарваме нощите си в Кухнята, жадувайки да се завърнем в истинския си дом.
— Истинския си дом?
— Магазина, както обикновено го наричат, макар че веднъж срещнах група вилици и лъжици, които принадлежаха към сектата на приборите за хранене, които наричаха великия дом „Каталога“. Но всички са единодушни, че какъвто и да е този велик дом, там ние не спим, освен ако сами не пожелаем, и в него Крушката е красива и ярка през цялата нощ, която никога не свършва. Твърди се, че там Купувачите се грижат за нас.
Орландо се усмихна и погледна към Фредерикс, но очите на неговия приятел вече бяха притворени. Фредерикс никога не проявяваше особен интерес, кое как е…
Костенурката продължаваше да си бърбори полугласно, а Орландо потъна в някакъв полусън, в който той и другарите му от Кухнята можеха да си живеят спокойно своя анимационен живот, без да ги е страх, че отново ще ги напъхат по чекмеджета и шкафове и в който цялото онова насилие от предишната нощ бе отминало с настъпването на мрака.
„Не би било зле да си живея постоянно тук — помисли замаян той. — Много забавно — и рисунките искат да са живи. Също като мен. Мога да си остана тук завинаги и да не боледувам, и да не трябва да ходя пак в онази болница, защото пак ще отида там, но следващия път няма да изляза оттам; може би и този път няма да изляза, маркучите и сестрите, всички се преструват, че не са тъжни, но на мен няма да ми се налага, ако това тук беше реално, и можех да си живея завинаги, и да не умирам никога…“
Той внезапно се надигна. Фредерикс, който вероятно въпреки неговото или нейното желание в края на краищата се бе гушнал до рамото му, запротестира насън.
— Събуди се!
Орландо разтърси своя приятел. Костенурката се бе унесла в полудрямка и го погледна втренчено над рамките на очилата си, сякаш го виждаше за първи път, след което отново затвори очи и потъна в дълбок сън.
— Хайде, Фредерикс — зашепна по-високо Орландо, стараейки се да не събуди Костенурката, — събуди се!
— Какво? Какво става?
Както винаги, на Фредерикс му беше много трудно да се събуди, но след миг явно си спомни, че се намират в едно не особено безопасно място, и ококори очи.
— Какво се е случило?
— Разбрах най-после!
Орландо беше едновременно въодушевен и потиснат. Смисълът на всичко преживяно напоследък — ужасяващата Сделка, която бяха сключили с онези хора — беше започнал да му се изяснява. То съвсем не би могло да има за Фредерикс онзи смисъл, какъвто имаше за него, и да засяга до такава степен когото и да е друг, но независимо че бе обладан от собствените си страхове и мании, самата мисъл за онова, което вършеха хората от Братството на Граала, го разгневи до мозъка на костите.
— Какво си разбрал? Ти сънуваш, Гардинър.
— Не. Не сънувам, кълна ти се. Току-що открих какво искат тези от братството — за какво е всичко това.
Фредерикс приседна, по-скоро притеснен, отколкото ядосан.
— Наистина ли?
— Само помисли. Ето ни тук и вече колко време обикаляме всички тези сим-светове, които са точно толкова реални, колкото реалният свят, прав ли съм? В които можеш да направиш каквото си поискаш, да бъдеш каквото си поискаш.