— Е, и?
— Защо, мислиш, са създали тези места? Просто да се мотаят из тях, както ние се мотаем в Средните земи?
— Може би. — Фредерикс разтърка очи. — Слушай, Орландо, разбирам, че това е изключително важно и всичко останало, но не можеш ли да ми го обясниш с няколко думи?
— Само помисли! Ти си някакъв изумително богат тип. Имаш всичко, което си поискаш, всичко, което може да се купи с пари. Но има едно нещо, което не можеш да направиш, независимо колко пари имаш — единственото нещо, което парите не могат да купят, което превръща всички къщи и самолети, и всичко останало в абсолютно непотребни неща. Те все пак ще умрат, Фредерикс. Всички пари на света не могат да го предотвратят. Всички пари на света няма да ти помогнат тялото ти да не остарее, след което ще умреш и ще изгниеш. До този момент.
Приятелят му го гледаше с широко отворени очи.
— Какво всъщност искаш да ми кажеш? Че те смятат да се предпазят от смъртта? И как?
— Не съм сигурен. Но ако намерят начин да живеят тук, в тази Адърланд, вече няма да имат нужда от тела. Могат да си живеят завинаги тук, Фредерикс, както са си живели винаги — не, по-добре! Могат да станат богове! И ако е трябвало да убият няколко деца, за да го постигнат, не мислиш ли, че биха заплатили тази цена?
Фредерикс зяпна. След което затвори уста и окръгли устни. Свирна неволно.
— Без майтап, Орландо, наистина ли го мислиш? Господи. — Той поклати глава. — Бива си ги. Тия наистина си ги бива.
Сега, когато най-после разбра какъв беше залогът, на Орландо му стана ясно, че не бе подозирал колко страшно е всичко.
Това беше черната, кошмарно черната сянка на Златния град.
— Именно — прошепна той — за това става дума. Наистина си ги бива.
Тъмнокожият мъж във военна униформа зад писалището не беше онзи приветлив сержант Кигън, който обикновено седеше там. Този не откъсваше очи от Кристабел, сякаш чакалнята на един офис не беше подходящо място за момиченце като нея, дори когато това беше офисът на баща й, който се намираше от другата страна на двойната врата. Сержант Кигън неизменно я наричаше „Криста-леле-бел“ и понякога й даваше бонбонче от една кутия в чекмеджето си. А човекът зад бюрото я гледаше намръщен и никак не й беше приятен.
Имаше такива хора, които винаги се отнасяха презрително към малките деца. Това беше направо сканско. (Тази дума обичаше да използва Порша и Кристабел не беше съвсем сигурна какво точно означаваше, но си мислеше, че значи „глупаво“.) А и наистина бе глупаво. Нима този човек не можеше да прецени, че тя се държи извънредно кротко?
Всъщност тя си имаше толкова много неща, които, да обмисли, че просто престана да му обръща внимание и го остави да продължи работата си с контролните ръчки. Твърде много неща трябваше да прецени.
За момчето, което се бе появило отвън, за господин Селърс. Когато се появи в тунела на господин Селърс и ужасно я изплаши, то размахваше в ръка нещо остро и тя бе абсолютно сигурна, че ще им направи нещо лошо и на двамата. Размахваше го и срещу господин Селърс и го наричаше с обидни думи, като чешит, но вместо да се уплаши, господин Селърс само се изсмя тихичко и попита момчето, дали не иска нещо за ядене.
Веднъж бе гледала едно предаване по мрежата, в което някакви хора се опитваха да заловят последния тигър някъде — не си спомняше дали беше последният тигър на света, или само на това място, но помнеше, че е последният, — тъй като тигърът си бе наранил крака и зъбите му бяха изпочупени, и неминуемо би умрял, ако го оставеха да се грижи сам за себе си. Но независимо че кракът му бе много зле и той едва ходеше и че му предлагаха храна, за да го накарат да влезе в един специален капан, тигърът не искаше да се приближи до тях.
Именно по този начин бе погледнало господин Селърс непознатото момче — сякаш искаше да му каже: „Няма да ме хванеш.“ И отново бе размахало ножа, изкрещявайки толкова силно, че тя отново щеше да се напишка, ако можеше. Но господин Селърс изобщо не се уплаши, макар да бе толкова слаб и безсилен — ръцете му не бяха по-големи от тези на момчето — и да не можеше да се повдигне от инвалидния стол. Само го попита още веднъж дали не иска да хапне нещо.
Момчето дълго време не каза нищо, след което се намръщи като мъжа зад писалището и попита:
— К’во имаш?
И тогава господин Селърс я отпрати.