Това й беше най-трудно да проумее. Ако господин Селърс не се страхуваше от момчето Чо-Чо, ако не смяташе, че то би му причинило нещо лошо, защо я бе отпратил? Само на деца ли причиняваше лоши неща това момче? Или господин Селърс искаше да направи или да каже нещо само на него, което тя да не чуе? От което се почувства зле, както когато Офелия Вайнер бе казала, че може да покани само трима души на заспалата си сбирка поради правилата на майка й, и покани Порша, Зиглинд Хил и Делфин Ригс, независимо че Делфин беше в тяхното училище само от няколко седмици.
След това Порша й каза, че било адска скука и че майката на Офелия ги накарала да разглеждат снимките от къщата им в Далас, в която имало басейн, но въпреки това на Кристабел й бе криво. Каквото изпитваше и сега, след като господин Селърс я отпрати, за да разговаря с момчето и да му даде нещо за ядене.
Мина й през ума да извади Приказните очила и да произнесе: „Румпелщилтскин“, след което да попита господин Селърс, защо бе постъпил така, но макар страшно много да й се искаше да го направи, знаеше, че е крайно неподходящо да ги използва тъкмо тук, в офиса на баща си, пред втренчения поглед на човека с каменното лице срещу нея. Но толкова й се искаше да разбере, че й се доплака.
Вратата към кабинета на баща й рязко се отвори, сякаш блъсната от силния глас на говорещия зад нея.
— …въобще не ме е грижа, майор Соренсен. Лично мен, така да се каже, но искам резултати.
Говорещият бе застанал на входа, а човекът зад бюрото подскочи така, сякаш се бе подпалил столът му. Човекът, който бе изрекъл, че не го е грижа, не беше така висок като баща й, но изглеждаше много силен и гърбът му опъваше сакото. Вратът му бе тъмнокафяв и набръчкан.
— Да, сър — отвърна баща й.
Други двама мъже се измъкнаха от кабинета и застанаха от двете страни на вратата, готови сякаш всеки момент да хванат човека с тъмния врат, ако той внезапно се строполи.
— В такъв случай действайте, да го вземат мътните! — отряза мъжът. — Искам да установите местонахождението му. Ако се налага, ще направя кордон в диаметър двеста километра около базата и ще претърся всяка къща — откриването му е от първостепенно значение. Предварително е трябвало да направите всичко необходимо, за да му попречите да открие скривалище за себе си, а генерал Пелъм трябваше да ви подкрепя по всякакъв начин. Но вие не го сторихте и сега е напълно излишно да разлайваме кучетата. Така че действайте, както намерите за необходимо… но се постарайте да го откриете. Ясен съм, нали?
Татко й, който непрекъснато кимаше, докато говореше другият, я видя над рамото му и за секунди очите му се разшириха. Мъжът се извърна. Лицето му бе така намръщено, че Кристабел беше сигурна, че ще започне да крещи да я изхвърлят оттам. Имаше сиви мустаци, много по-малки и добре оформени от тези на капитан Рон, и много светли очи. Известно време я гледаше така, както птица би гледала червей, който се кани да глътне, и тя изтръпна от страх.
— Охо! — изръмжа той. — Шпионин.
Кристабел се притисна към облегалката на стола. Списанието, което държеше, падна с разлистени страници на пода.
— О, Божичко, аз я уплаших.
Неочаквано мъжът се усмихна. Имаше ослепително бели зъби и щом се усмихна, ъгълчетата на очите му се набръчкаха.
— Не се плаши, шегувам се. Коя си, сладурано?
— Дъщеря ми, сър — отговори баща й. — Кристабел, поздрави генерал Якубиан.
Опита се да си припомни онова, на което я бе учил баща й. Но й костваше много усилия с този усмихващ се насреща й човек.
— Здравейте, генерале, сър.
— „Здравейте, генерале, сър“ — повтори думите й той и се разсмя, след което се обърна към мъжа зад бюрото на сержант Кигън. — Чухте ли добре, Мърфи? Поне един човек, който има нещо общо с армията ми, се отнася с елементарно уважение към мен.
Генералът заобиколи бюрото и приклекна пред Кристабел. Миришеше на нещо, което й напомни миризмите в дните, когато почистваха къщата — може би лак за мебели. И отблизо очите му приличаха на птичи, много светли и с бледи точици върху кафявото.
— А как се казваш, скъпа?
— Кристабел, сър.
— Обзалагам се, че си гордостта и радостта на тате. Протегна ръка и докосна за миг бузката й с два пръста с изключителна нежност, а след това се изправи.
— Истинска красавица, Соренсен. Дойде да помогнеш на татко, нали, скъпа?
— Съвсем не знам защо е дошла, сър.
Татко й тръгна към нея, сякаш искаше да е близо до нея, в случай че изтърси нещо не на място и се наложи да я прекъсне. Без да разбере причината, Кристабел отново се изплаши.