— Защо дойде, миличко? Къде е мама?
— Обади се в училище, че госпожа Гълисън е болна и трябва да дойда тук. Отиде на покупки в града.
Генералът отново се усмихна и се показаха почти всичките му зъби.
— О, един добър шпионин винаги си има алиби. — Той се обърна към баща й. — След три часа се връщаме във Вашингтон. В началото на седмицата, съм отново тук. Много бих искал да имаме някакъв напредък. Настоятелно ви го препоръчвам, Соренсен. Нещо повече, бих искал да заваря знаете кого с посменни часови в душегубка и готов за разпит.
— Да, сър.
Генералът и другите трима закрачиха към вратата. Той се спря, след като първите двама излязоха.
— Бъди добро момиче — обърна се той към Кристабел, докато тя се питаше кой би сложил на ръката си „часовник душегубка“. — Да слушаш татко, нали обещаваш?
Тя кимна.
— Татковците са най-умни.
Отдаде й чест и излезе. Начумереният се измъкна последен оглеждайки подозрително баща й, сякаш, ако го оставеше за миг без надзор, той би посегнал към генерала и би го фраснал по главата.
След като всички напуснаха стаята, баща й се отпусна върху бюрото, загледан към вратата.
— Все пак може би трябва да те приберем вкъщи — отрони най-после той. — Мама би трябвало да се е върнала, как мислиш?
— Кого трябва да намериш, татко?
— Да намеря? Ти чу ли какво си говорим? Приближи се до нея и разроши косата й.
— Остави ме, татко! Кого трябва да намериш…?
— Никого, миличка. Един стар приятел на генерала. — Той взе ръчичките й в своите. — Хайде. След всичко това мисля, че мога да си позволя няколко минути, за да откарам дъщеря си у дома.
Колкото и да бе невероятно, онова, което събуди Джеремая Дако, бе тишината.
А невероятното бе това, че като един от само двамата души, които блуждаеха из огромната, изоставена военна база, би трябвало да го сепне всичко друго, но не и тишината. Да живееш в Гнездото на осите единствено с Дългия Джоузеф, беше все едно да си последният обитател на някой от призрачните градове, разпръснати из Южен Трансваал, опразнени заради епидемията „Токоза“ толкова набързо, че много от побягналите жители бяха изоставили жалката си покъщнина — тигани, картонени куфари, дрипави, но все още годни за обличане дрехи, — сякаш собствениците им бяха изчезнали за секунда благодарение на някакво ужасяващо чудо.
Но все пак изоставените трансваалски работнически бараки оставаха открити за вятъра и дъжда, както и за нашествието на дивия живот. Из прашните улици все пак отекваше птича песен, а из бунищата ровичкаха плъхове и мишки.
Докато Гнездото на осите бе истински паметник на тишината. Защитена от природните стихии с тонове камънак, със замлъкнала машинария, с така плътно запечатани врати, че дори насекомо не можеше да се промъкне, и с толкова фини филтри на отдушниците, че никакъв жив организъм не можеше да проникне, базата напомняше на приказна измислица — някакъв замък на Красавицата, в който тя спеше под пластове вековен прах заедно с цялото си семейство.
Джеремая Дако не бе надарен с кой знае какво въображение, но имаше моменти, когато неговият компаньон Джоузеф Сулавейо изпадаше в накъсван от чести събуждания сън — прекъсван сякаш от собствените му приказни герои — и Джеремая се вторачваше в огромните циментови ковчези, за които сега той бе поел отговорност, питайки се в каква приказка бе попаднал.
И какво точно очаква от него Авторът. „Аз съм един от онези, за които в приказките не се разказва много-много — хрумна му една нощ, когато показанията не съобщаваха нищо особено и часовете се точеха прекалено мудно. Това малко го натъжи. — Човекът с копие до вратата. Онзи, който донася върху кадифена възглавничка някакво магическо нещо, когато някой от важните го поиска. Един от тълпата, който крещи: «Да живей!», когато всичко завърши щастливо. Винаги съм бил тъкмо този. Работех за майка си, докато порасна, работех за доктора цели двайсет и четири години след това. Можех да избягам от всичко това заради прекрасния Халид, ако го бе поискал, но всичко щеше да приключи с това да се грижа за къщата му. Просто щях да бъда в неговата приказка, това е всичко, вместо в тази на майка си или на доктора, или пък в тази налудничава приказка с машини и злодеи, и тази огромна празна сграда под някаква планина.“