Разбира се, ролята на копиеносец не беше лишена от известни облаги, както и присъствието му в този многоетажен призрачен град. Сега разполагаше с време за четене и размисъл. Каквото трудно можеше да отделя, докато работеше при семейство Ван Блийк. Цялото му свободно време отиваше, за да осигурява спокойствието на майка си, и макар Сюзън да не бе имала абсолютно нищо против да отделя по някой и друг спокоен час за четене или гледане на мрежата, докато тя се занимаваше с изследванията си, самият факт, че му гласуваше подобно доверие, го подтикваше към още по-голяма — и почти неизменно незабележима — всеотдайност. Но тук буквално нямаше какво друго да прави, освен да наблюдава показанията на V-басейните и да следи за нивото на течността. Не бе по-трудно от поддържането на скъпата кола на доктора — сега паркирана в най-долния паркинг на Гнездото на осите, — която отдавна би потънала в прах, ако не се качваше през няколко дни да я почисти с меко парче плат и да си пострада над строшената скара и спуканото предно стъкло.
Понякога се питаше дали изобщо щеше да му се наложи да я кара отново.
Макар да не го харесваше особено, на Джеремая му се искаше да прекарва по-голяма част от времето си в разговори с Дългия Джоузеф, но бащата на Рени (който никога не демонстрираше кой знае каква любезност) се затваряше в себе си все повече и повече. Прекарваше часове наред в мрачно мълчание или чезнеше в най-отдалечените ъгълчета на базата и се завръщаше със зачервени от плач очи. Джеремая предпочиташе проклетията му.
А и всеки опит на Джеремая за сближаване бе отхвърлян.
Отначало си мислеше, че това се дължи на горделивост или на безнадеждна провинциална предубеденост против хомосексуализма, но по-късно осъзна, че у Дългия Джоузеф Сулавейо има някакъв може би никога неразвързван възел.
На този човек му липсваше речник да даде израз на болката си освен по най-елементарния начин, но което беше още по-лошо, той сякаш изобщо не допускаше, че има изход само ако се опита да намери отговорите в себе си. Сякаш цялото двайсет и първо столетие бе минало незабелязано за него и той изстрадваше емоционалната си болка единствено според примитивните разбирания на предишния век, единствено като нещо, срещу което можеш или да беснееш, или трябва да понасяш.
Напоследък сякаш вътрешното напрежение бе достигнало точката на кипене и Дългия Джоузеф не спираше да крачи нагоре-надолу, като не само изчезваше за дълги часове, пътешествайки из базата — първоначално Джеремая си помисли, че търси алкохол, но нима досега не се бе отказал от вероятността да намери нещо такова, — но не спираше налудничавите си разходки нито за секунда дори когато се намираха в едно и също помещение. През последните няколко дни беше започнал и да си тананика, докато ходеше, запълвайки продължителните паузи между редките разговори с беззвучно мърморене, от което Джеремая вече започваше да изпитва усещането, че някой постоянно го почуква по тила. Песните, ако можеха да бъдат наречени такива, изглежда, нямаха никаква връзка със състоянието на Дългия Джоузеф. Бяха все популярни стари парчета, които повтаряше отново и отново, а понякога — лишени от оригиналната си мелодия и само измърморени или превърнати в безсмислени срички — едва-едва, но все така дразнещо разпознаваеми.
Джеремая изпитваше най-искрено състрадание към него. Беше загубил съпругата си по ужасен, мъчително бавен начин, синът му бе почти мъртъв от някаква мистериозна болест, а сега и дъщеря му се бе хвърлила сред опасностите, макар да си оставаше ужасяващо, измамно близо. Джеремая разбираше, че Дългия Джоузеф изпитва огромна болка и че липсата на нещо за пийване го лишава от едва ли не единствената му разтуха, но това съвсем не означаваше, че мърморенето, краченето и неспирното идиотско тананикане скоро нямаше да го подлудят далеч повече от Дългия Джоузеф. Именно затова, когато се събуди посреднощ, няколко часа преди да поеме дежурството, тишината — отсъствието дори на далечния шепот на познатото тананикане — го уплаши.
Джеремая Дако бе дотътрил военното походно легло до подземната лаборатория отчасти защото му се налагаше да остава все по-дълго и по-дълго до V-резервоарите вместо Дългия Джоузеф, докато той се скиташе из комплекса — понякога изобщо без да се връща. Поне тази причина изтъкваше, при това не без известна раздразнителност, когато Джоузеф Сулавейо настояваше да узнае причината за домъкването на леглото в лабораторията. Но в сумрачините на въображението си той бе започнал да изгубва доверието си в Дългия Джоузеф. Джеремая се боеше, че в пристъп на униние другият би могъл да повреди резервоарите или инсталацията, която поддържаше функционирането им.