Джеремая се върна обратно до пулта и затърси сред комбинациите, докато намери онази, която помнеше — нещо, което Мартин бе демонстрирала преди две седмици, които сега му се сториха години. Когато смени комуникационния извод, пулсът на двете сърца (този на !Ксабу по-бавен, но и двата силни и не особено ускорени) се втурна от външните репродуктори и изпълни огромната зала на лабораторията: „би-бом, би-бом, би-бом“, не напълно синхронизирани, този на Рени съвпадащ с бушменския на всеки седми-осми удар.
Ако ги чуваше, Дългия Джоузеф сигурно би полудял окончателно, мислейки, че има нещо нередно, но тъкмо в този момент на Джеремая изобщо не му бе до това.
— Джоузеф, Джоузеф, къде си?
Докато преброждаше грамадната сграда, тътрейки се из изоставените зали, в които отекваше преследващият го пингпонгов двоен пулс, Джеремая не можеше да не си спомни завръщането си през онази ужасна нощ в дома на доктора. Светлините както обикновено бяха загасени, но не светеха и алармените светлинки по продължение на оградата; от момента, в който зави по широката алея, отвеждаща към мрачния силует на постройката, той започна да изпитва ужасяваща тревога. А докато прекосяваше тихите коридори, извиквайки от време на време името на доктора без какъвто и да е отговор, страхът се усилваше все повече и повече. Започна да изпитва такъв вцепеняващ ужас, че когато откри върху пода на лабораторията пребитата Сюзън ван Блийк, почувства едва ли не облекчение — сега поне ужасът бе придобил някаква форма. Най-лошото бе отминало.
Макар, разбира се, то да се случи едва когато се върна в болницата, след като бе откарал Рени, и завари санитарите да изключват животоподдържащата система до леглото й.
А сега обикаляше по чехли това наподобяващо разклонена пещера място заради слабоумието на този човек, сякаш отново преживявайки онази ужасяваща нощ, очаквайки всеки момент да се спъне в тялото му… Беше по-скоро вбесен, отколкото уплашен. Ако откриеше Джоузеф Сулавейо жив, наистина щеше да го пребие, независимо дали онзи беше по-едър от него или не.
Мисълта да пребие човека, тъй като той не бе успял да се самоубие, откърти от гърдите му невротичен и съвършено неконтролиран смях, който отекна твърде неприятно в ушите му.
Най-напред провери най-вероятните места. Леглото на Джоузеф в общата им спалня бе празно и единствено купчината одеяла на пода пораждаше усещане за безпорядък в иначе опустялото пространство. Кухнята, която той бе претършувал с влудяващо усърдие за капчица алкохол, също пустееше. Насили волята си да отвори вратите на помещенията за провизии и високия човешки бой фризер и да надникне дори в шкафовете, превъзмогвайки страха си да не види насреща си злобно ухиленото лице на Джоузеф с уста, преливаща от някаква пяна за почистване. Но не откри никъде нищичко освен смълчана изоставеност.
Обикаляше систематично всички места за живеене и офиси, като отваряше всичко, което бе по-голямо от чекмедже. Изминаха почти два часа. Придружаваха го единствено пулсовете на Рени и !Ксабу, все така укротени и равномерни, но все пак разнообразявайки тишината, което започна да му действа успокояващо: помагаше му да се чувства по-малко самотен.
„Би-бом, би-бом…“
След като обиколи всички жилищни и работни местенца, Джеремая се заизкачва към паркинга, хрумвайки му, че слабоумният глупак Сулавейо може да е решил да запали двигателя на колата, за да се отрови с въглероден окис, без да се досети, че горивото ще приключи далеч преди да успее да изпълни с газове просторния петстотин кубически метра гараж, макар и да не бе проветряван. Но колата беше празна, недокосната след последното почистване и точно толкова очукана и безполезна за момента, колкото се чувстваше самият Джеремая. Отвори вратата и извади джобно фенерче от жабката, след което продължи из гаража, осветявайки по-тъмните места със съмнението, че Джоузеф може да се е покатерил някак си до носещите греди, за да се обеси.
Гаражното ниво се оказа по-лесно за проверка — и четирите гаража бяха пусти. На най-горния Джеремая се спря да почине и да обмисли какво да прави, заслушан в ритмичния екот на пулсовете, сега най-малкото учетворен от каменните стени. Не можеше да го проумее — бе потърсил навсякъде. Освен ако онзи наистина се бе изкатерил в един от резервоарите. Ако се бе удавил, това би обяснило липсата на отчитане на жизнените му функции.