— Ти… ти си правил секс с нея?
Азадор се намръщи, освобождавайки се от момичето.
— Може би. Теб какво те интересува? — Но нали е Кукла?
Макар видът на Емили, щастлива като кутре, че току-що е намерила отново своя любовник, да опровергаваше подобно твърдение.
— Да? — Азадор се изправи. — И какво? Теб пък какво те засягат сексуалните наклонности — или да си го кажем направо, мастурбаторските наклонности — на другите? Имаш ли нещо против да обсъдим собствения ти сексуален живот?
— Но… но тя е просто една… програма. Как успя да го направиш? Как успя да се възползваш от нея?
Азадор поклати глава, възвръщайки малко от самообладанието си, независимо от обгърналото крака му момиче, което целуваше коляното му.
— Или е едното, или другото. Тя програма ли е? Или се възползвах от една млада жена?
Рени се обърна за помощ към !Ксабу, но бабуинът вече не следеше разговора.
— Чувам, че пристигат още от онези механични човеци, — Той посочи над обширния, покрит с плочки под. — От тази посока.
— Трябва да излезем през централния вход.
Азадор безуспешно се опита да измъкне крака си от вкопчилата се в него Емили.
— По дяволите! Той вдигна ръка.
— Ако я удариш — каза остро Рени, — ще те убия.
Азадор я изгледа продължително.
— Тогава ме отърви от тази глупава кучка. И по-бързо, ако не искаш да ни изтрепят.
Рени издърпа протестиращата Емили. Момичето започна да вие:
— Но нашето бебе…!
— Никога няма да се роди, ако не се махнем. В главата й проблесна внезапна мисъл.
— Какво каза ужасният тенекиен човек? „Вие сте открили Доротито“, нещо такова? За това ли говореха — за бебето?
Азадор нямаше никакво намерение да участва в подобни дискусии. Вече прекосяваше обширната зала, насочвайки се към коридор, разположен под прав ъгъл спрямо онзи, от който !Ксабу бе предупредил, че ще се излеят нападателите. Рени преглътна ругатнята и се спусна с подтичващия на четири крака до нея !Ксабу. Емили нямаше нужда да бъде подканвана да последва мустакатия мъж.
„Едно е да кажеш, че ще го убиеш, момичето ми — мина през ума на Рени, — но той е голям, а ти нямаш никакво оръжие.“
Упрекна се, че не отмъкна една от старовремските пушки на някой мъртъв войник, макар че от онова, което бе видяла на дока, дълбоко се съмняваше, че на някого от тях му бяха останали муниции.
Азадор крачеше с неотслабващо темпо, а Рени си оставаше все така замаяна от нескончаемите катаклизми в света на Кунохара и в тази изопачена версия на Оз. Мъжът ги водеше по някакъв лъкатушещ маршрут из сградата, по сякаш задънени коридори, в чийто край неизменно изникваше таен изход. Рени отново се запита откъде познава той така детайлно този сим-свят. Както и онзи номер с превръщането на стената във врата, спомни си тя.
„Кой, по дяволите, е този човек?“
Замъкът на Плашилото, безкраен функционалистичен лабиринт от бетонни стени и покрити с линолеум подове, би свършил отлична работа като комунална сграда в Дърбан или където и да е в третия свят.
Бе очевидно, че някога е бил свръхнаселен — навсякъде се въргаляха старовремски печатни материали и всевъзможни хартии, затруднявайки придвижването им, и имаше достатъчно бюра и столове за стотици хора само в помещенията, които прекосяваха, и поне половината от тях бяха за хора с далеч по-миниатюрни от нормалните размери, — но сега сградата пустееше също като нападнатия от рояка Кошер.
„Ентропия — мина й през ума. — Вероятно това е точната дума? Сякаш всичко това някога е било натъпкано догоре, след което е било оставено да се затрие, разпадайки се на съставните си части.“
Но досега бяха попаднали само в три симулации. Беше малко раничко за заключения.
Азадор се спря пред широка двойна врата и напрегна сили да я отвори. Двете крила се открехнаха, едва-едва, но нещо, изглежда, ги препречваше от другата страна. Рени му се притече на помощ; дори Емили се присъедини, без да отделя поглед от своя възлюбен, сякаш го наблюдаваше как разделя Червено море с едната си ръка.
Миг по-късно сравнението стана още по-подходящо, когато се сгромолясаха с трясък и през зейналия отвор се изля някаква аленочервена маса. За един кошмарен момент й се стори, че е поток от кръв, но беше суха и шумоляща и когато гребна с ръка, усети, че са…
— Конфети…?
Нагазиха в пласта хартиени точици и се заизкачваха по струпаните в срещуположния край бюра. На стената пред тях с едри букви бе написано: „Ще ни липсвате, Джелия Джамб! Щастливо оттегляне!“