Той втренчи хлътналите си гримирани очи в !Ксабу, който явно не разбираше.
— О, хайде — простена той. — Махайте ми се от лицето.
Щракна към стенния екран, върху който се появи обсаденият Нов Изумруден град, няколко от тумбестите сгради бяха обхванати в пламъци, а тиктаците трополяха по опустошените улици като двукраки танкове.
Докато най-напред !Ксабу, а след него и останалите се вмъкваха във вентилационната тръба, Плашилото вдигна високо отпуснатите си ръце.
— Виждал съм неща, каквито вие, хората, не бихте повярвали, че съществуват — произнесе патетично той. Говореше или на себе си, или на екрана. — Атакувах горящи кораби далеч от бреговете на Несъществуващия океан. Видях магически пушки да проблясват и да искрят в тъмнината близо до замъка на Глинда. Всички тези мигове ще изчезнат с времето както сълзи в дъжда.
Главата му клюмна, изпускайки въздуха със съскане.
— Време… за умиране…
Последна в шахтата, Рени се спря, за да направи още един опит.
— Плашило който и да си, нищо не си измислям. Убедена съм, че хора умират заради неща, които се случват в мрежата. Умират наистина. Има нещо много объркано в нея.
Сламеният човек бе извадил един скрит в стената плот и с огромни усилия се мъчеше да хвърля с непослушните си пръсти малки клечици една след друга.
— Да — въздъхна той. — С положителност знаеш каква реч да произнесеш на тръгване.
— Но това наистина е важно!
Той затвори очи и постави ръкавиците си там, където трябваше да се намират ушите.
— Някой говори ли? Защото не чувам нищо…
Рени въздъхна и се обърна, за да запълзи след другите.
Минути по-късно се изтърколиха от шахтата върху посипания с чакъл покрив. Трудно можеше да се отгатне, че е ден. Зловещи черни облаци задръстваха небето, а горещият спарен въздух излъчваше миризма на електричество и Рени допусна, че е имало още няколко торнада, докато са били вътре. Упорита струйка пот се спусна между гърдите й към стомаха.
Реката се оказа доста навътре в Завода, мрачни, гъсто разположени една до друга цистерни, плетеница от тръбопроводи и грубо застроени ниски сгради. След кратък спор решиха да минат през депото, след което да прекосят Завода по възможно най-прекия път, пребивавайки на територията на Тенекиения човек само толкова време, колкото им бе необходимо, за да стигнат до Реката. Макар да видяха малки групи обезсърчени хенрита, охранявани от тиктаци пред бетонния замък на Плашилото, сервизният двор под тях беше пуст и те се спуснаха по една водосточна тръба на земята и забързаха по едно разклонение от главната алея, минавайки покрай няколко изоставени вагона.
Бяха се прислонили зад високите колела на един открит товарен вагон, за да поемат дъх — впрочем !Ксабу вече се бе прислонил, а останалите се приближаваха към вагона, — когато мощен и същевременно глух тътен разтърси земята под краката им. Дори масивният товарен вагон подскочи и колелата застъргаха по релсите; за миг ужасената Рени помисли, че ще се килне отгоре им и ще ги премаже.
Когато земята престана да се тресе, изпълзяха до ъгъла на вагона и погледнаха назад. Вътрешните секции на щаба на Плашилото бяха сравнени със земята, а голяма част от останалите бяха скрити от издигащ се облак прах и черен пушек. Отгоре им се спусна дъждец от дребни отломъци и пепел.
— Исусе Христе — промълви Рени. — Направи го. Той се взриви.
— Така ли? — Азадор плю на земята. — Само един идиот си губи времето в игри. Докато противникът му се опитва да разбере какво се е случило, ще се измъкнем по-лесно.
Сякаш като потвърждение на думите му тиктаците, които взривната вълна не бе успяла да повали, бяха започнали да се струпват около сринатия замък и сноповете светлина от прожекторите им проблясваха в сумрака.
— Ще се промъкнем през Завода, без изобщо да ни забележи Тенекиения човек.
— Все пак откъде знаеш за Завода? — настоя Рени. — И всъщност откъде знаеш толкова много за целия този сим-свят?
Азадор повдигна рамене.
— Обикалям наоколо. — Той се навъси. — Стига въпроси. Ако бях на твое място, щях да се държа по-мило. Кой ви измъкна от килията? Кой познава тайните на това място?