Азадор.
Той извади цигара и заопипва за запалката си.
— Нямаме време за губене. — Рени посочи към небето. — Погледни облаците — всеки момент може да се появи ново торнадо и да се стовари върху нас на открито.
Азадор се намръщи, но мушна цигарата зад ухото си.
— Добре. Тогава да вървим.
„Като че ли съм тръгнала на екскурзия — мина й през ума. — Хиляди благодарности, господин Азадор.“
Пресякоха огромното железопътно депо за повече от час. Откритите пространства бяха изключително опасни и на няколко пъти успяваха да се прикрият само секунди преди да ги забележат мотаещите се шайки механични човеци. С притъмняването на небето из депото заблещукаха оранжеви охранителни светлинки, очертавайки контурите на товарни вагони, кантони и изоставени локомотиви. Рени така и не проумяваше защо Плашилото и неговите приятели бяха изразходвали толкова голямо количество енергия за подобно място, дори и да бяха успели да се снабдят с евтини съставни елементи. Разбираемо бе да се построи светът на Оз, но канзаската гара?
Тъкмо там бе едно от различията между богатите и всички останали, реши тя. Тези хора в Адърланд можеха да си позволят да прахосват пари и да отделят внимание на всяко нещо, което поразяваше вниманието им. За разлика от обикновените хора те можеха да си позволят всевъзможни налудничави идеи.
Бегълците спряха да отдъхнат в един закрит товарен вагон. Облакът от взривения замък на Плашилото се бе разстлал по хоризонта и бе трудно да се прецени къде свършва той и къде започва настръхналото небе. Независимо от сгъстяващия се мрак сега въздухът бе по-горещ, отколкото преди половин час.
Скрит от чужди погледи зад стените на вагона, Азадор бе запалил цигара и издухваше димни колелца към ниския таван. Той демонстративно не разговаряше и дори не поглеждаше Емили 22813, свита на няколко крачки от него и следяща всяко негово движение с нескрита болка.
— Той знае много неща — пошепна !Ксабу на Рени. — Дори и да не ти харесва, трябва да разберем дали може да ни помогне да открием приятелите си. Мисля, че ако останем разделени, ще се изложим всички на още по-голяма опасност.
Рени проследи боязливото промъкване на Емили към Азадор, стиснала в юмрук бледата си ръка. В първия момент Рени предположи, че възнамерява да го удари (което не я притесни ни най-малко, ако се изключеха опасенията й, че това би предизвикало агресивна реакция от негова страна), но Емили само пъхна ръка пред мустакатото лице на Азадор. Нещо проблесна в разтворената й длан.
— Виждаш ли? — попита го умолително момичето. — Аз го спасих. Каза ми да не го губя и аз не го загубих.
— Ами да — пое въздух Рени, вторачена в миниатюрния златен предмет. — Съвсем забравих за това. Той й го даде, нали? Тя каза именно това. — Тя се изправи. — Къде го намери, Азадор?
Той не погледна към нито една от жените.
— Какво съм намерил?
— Скъпоценния камък. Откъде се появи?
Той се нахвърли върху нея, издишвайки дим от устата и ноздрите си.
— Коя си ти? И каква си, побъркана жено? Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти! Ходя, където си искам, и върша, каквото ми скимне. Аз съм от ромите и ние нищо не казваме на джорджитата.
— Ром? — помъчи се да си спомни Рени. — Искаш да кажеш циганин?
Азадор изсумтя и се извърна. Рени се наруга наум заради нетърпеливостта си. !Ксабу беше прав — трябваше да научат какво знае той. Беше й противно да моли за извинение, но трябваше да го направи.
— Азадор, съжалявам — наистина задавам много въпроси. Но тук ние сме чужденци и не знаем какво да направим. Нямаме никаква представа за онова, което ти знаеш.
— Самата истина — измърмори той.
— Затова ни помогни! Прав си, че не си длъжен да ни казваш каквото и да било, но се нуждаем от помощта ти. Това място — тази мрежа Адърланд, — наясно ли си какво се случва в него?
Той я изгледа с крайчеца на окото си и пое дълбоко от цигарата си.
— Каквото се случва винаги. Богати идиоти играят игрички.
— Но това вече не е така. Системата се… променя по някакъв начин.
Чудеше се до каква степен можеше да бъде откровена, без да му даде възможност да разбере за техните затруднения — смущаваше я това, че скъпоценният камък се намира у него.
— Чу какво казах на Плашилото — продължи тя. — Знам, че го чу. Ще ти задам същия въпрос. Опитвал ли си да се изключиш от мрежата?
Той я погледна. Емили се сви до стената, сякаш уплашена да не я изгори нещо, промъкнало се помежду им.