— Чух какво каза на Плашилото — отвърна най-после той. — Да, опитвал съм.
— И?
Той помръдна рамене и отметна гъстата коса от лицето си.
— Така е, както казваш. Не можах да изляза. Но за мен е все едно — добави безгрижно той. — Не бързам за никъде.
— Сега разбираш ли? — Рени се отпусна на пода и кръстоса крака. — Трябва да обменим информация.
Азадор се подвоуми, след което изражението му стана непристъпно като заключена врата.
— Не. Не е толкова лесно. Плюс това не можем да седим тук и да си бъбрим. Може би, когато преминем на следващото място.
Значи смяташе да тръгне с тях. Рени не беше наясно дали това й харесва особено, но вероятно Азадор пазеше тайните си именно поради тази причина — като скрит коз срещу евентуално изоставяне.
— Добре — изправи се Рени. — Тогава да вървим.
Периферните зони на просналото се във всички посоки железопътно депо бяха гъсто опасани от тръби, цистерни и електрически мрежи, докато навлизаха все по-навътре в територията на Завода.
Виещите се навсякъде като змии тръби, които осигуряваха вода и гориво на подвижния състав и транспортираха всевъзможни течни товари, постепенно се превърнаха в основна характеристика на пейзажа.
Огромните тръби станаха още по-огромни, а свързаните в общи системи тръбопроводи и конвейери образуваха все по-големи и по-големи агрегати, а накрая масивните възли като че ли изместиха обслужваните от тях влакове, обект на всички страхове и въжделения.
Парцаливото небе, надвиснало като мокро одеяло над депото на Изумрудия, бе разграфено на квадрати от провиснали жици и неизменните тръби, разчертано на още по-ситни секции от все по-гъстата инфраструктурна плетеница, превърнала се най-накрая в труднопроходим лабиринт. Дори равната, допреди малко напукана от горещината кална покривка на депото с всяка следваща крачка все повече напомняше на заводски двор с неравния пласт бетон и локвите застояла вода с пъстри като трептяща дъга мазни петна. Същото си остана единствено почти невидимото над главите им мрачно небе, което сякаш се сливаше с напомнящия огромна пещера сивкав Завод с глухия трясък на клокочещи тръби, през чиито ръждясали уплътнители и съединения се процеждаше вода, а през износените изолации на преплетените жици прескачаха синьо-бели електрически дъги.
Придвижването през този объркан лабиринт от пластмасови кабели и разяден от корозията метал напомняше лутане из търбуха на огромен звяр. Всъщност, помисли си уморено Рени, всичките им преживявания в мрежата бяха съпътствани от подобно усещане. Проблемите, които възнамеряваха да решат, трагедиите като тази на Стивън, за които се опитваха да отмъстят, преди известно време изглеждаха съвършено ясни, но постепенно тя и останалите се оказаха все по-дълбоко и по-дълбоко въвлечени в игрите и идеосинкретичните мании на създателите на Адърланд, докато накрая престанаха да съзнават дори какво е реално, камо ли кое е важно.
Гората от вертикални цилиндри, както и изкуственият свод от хоризонтални тръбопроводи поне осигуряваха множество скрити места, което не беше никак лошо: както установиха скоро след стъпването си на територията на Завода, те далеч не бяха единствените му обитатели. Веднъж попаднали сред хаоса от тръби, видяха изненадващо много тиктаци — огромните, неповратливи механични човеци вероятно не бяха приспособени да маневрират из твърде тесните на места пространства, — но забелязаха твърде много други подобни на часовникови механизми същества, също така малко или повече човекоподобни, но далеч по-дребни и неугледни. Много от тях напомняха старовремски играчки от зъбни колела и пружини, разположени в евтин ламаринен корпус, чиито две половини бяха свързани една с друга посредством метални закопчалки. В крещящите цветове, с които бяха боядисани, те изглеждаха още по-бездушни от тиктаците.
Скрита зад туловището на няколко вертикално преплетени тръби, Рени проследи една клатушкаща се покрай скривалището им грубовата играчка — неподвижен, безизразен поглед и нарисувана безчувствена уста — и по тялото й преминаха тръпки. Тревожеха я не толкова самите същества, а представата затова, що за личност би трябвало да бъде Тенекиения човек, за да разполага с подобни бездушни, безразсъдни поданици, все едно виртуални или не.
Имаше й няколко човешки същества, хенрита и емилита, до едно с бръснати глави и целите омотани в мазни парцали; Рени предположи, че са вербувани поданици на Плашилото. Повечето мъкнеха тежки товари, а някои бяха така претоварени, че тя недоумяваше как въобще успяваха да се по мръднат, но дори и онези, които не носеха нищо, не откъсваха очи от краката си. Пристъпваха през локви мръсна вода и заобикаляха всевъзможните препятствия, без да вдигнат очи, сякаш бяха минавали по един и същи маршрут толкова често, че можеха да се движат и слепешката.